Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Марк бе на средна възраст и като добър християнин, той редовно четеше Библията си.

Тази сутрин съпругата му надникна през рамото му и изрази загрижеността си:

– Марк, много непристойни материали четеш.

– Какво говориш, Диди? – възрази Марк. – Чета „Песен на песните“, за да изуча духовните метафори в нея.

– Знам аз за какво я четеш? – размаха ръце Диди.

– Скъпа, чета го само за доктрината. Прескачам всички неща за… ами… ъъ… нали знаеш.

– А защо си подчертал пасаж, сравняващ любовта на автора „с кобила сред колесниците на царя“ …….

Когато Марк бе притиснат, той започна да уверява съпругата си:

– Просто изучавам любовта, която Бог проявява към децата на Израел и определено не разглежда нито един от…хм… непристойните пасажи.

През вековете множество тинейджъри са откривали в „Песен на песните“ много от нещата, които не са знаели. Например, че Библията съдържа израз за мъже, които прескачат по хълмовете като газели или пък „най-отбраните плодове“ на жените.

Тази книга в Писанието е много отдавна спорна. Мнозина поставят под съмнение нейната духовна достоверност, докато други твърдят:

– Ние я разглеждаме, за да си напишем статиите.

Диди продължаваше да натяква на мъжа си:

– Кого заблуждаваш?! Мигар не те знам ….

– Рядко чета „Песен на песните“, – взе да се оправдава Марк. – Надзърнах в нея само този път, за да видя дали има някакви добри евангелски аналогии, които съм пропуснал при предишните разглеждания. Не съм гадняр. Какво? … Не съм.

Диди попита съпруга си:

– Би ли настроил съдържанието в Библията, така че да се ограничи изкушението по време на бъдещи ти сесии за изучаване?

Марк се почеса по глава, а след това бавно отговори:

– Ще си помисля за това, но определено нямам проблем. Мога всякога да спра да чета „Песен на песните“, когато пожелая.

Настъпи, поне за сега, примирие.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

 

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..