Денят беше слънчев, но някаква болка и мъка тежеше въз въздуха, които не вещаеха нищо добро за разходка. От вън се чуваха крясъци, викове, ругатни и стенания. Всички се натрупана на прозореца. Това, което видяха ги смрази. На площада отпред се виждаше голяма група от хора, обкръжена от въоръжени, които ги блъскаха едни в други. Между тях имаше жени, възрастни хора, но не и деца. Имаше мъже, който яростно избитваха насочените дула на наобиколилите ги и нещо крещяха, но следваше удар и съпротивилият се мъж падаше на земята.

Изведнъж се чу мощен залп. Площадът се покри с трупове на хора. От тях потече море от кръв. Същинска касапница.

По стълбите тичаха уплашени хора. Викаха и крещяха обезумели:

– Идват! Ще ни убият!…Бягайте….

Бравата на вратата се размърда и в стаята влетя уплашен мъж. Той огледа хората в стаята и задъхвайки се започна да обяснява:

– Влизат навсякъде,….. изкарват хората навън и ги разстрелват. Не знам какви са, но където и да влязат …… търсят само пластмасови топчета, събират ги в чували и ги изнасят.

– Трябва да затъмним прозорците и да залостим добре вратата, – предложи Симо, след като хората в стаята се съвзеха от чутото.

– Залостените врати едва ли ще ги спрат, – каза с тъжна усмивка новодошлия. – Те са като лавина, след която остават само трупове и изтърбушени домове.

– И все пак да опитаме, – обади се Рената, – не можем да стоим със скръстени ръце.

Хората в стаята се задвижиха с някаква затаена надежда, че това ще ги отмине. Някой пусна резето на вратата и превъртя два пъти ключа на вратата. Другите започнаха да пускат щорите, а там където недостигаха, импровизираха с тежки и тъмни пердета, черна хартия и каквото имаха под ръка, за да затъмнят прозорците.

Веско и Елена се сетиха за една стая, която използваха за килер и се запътиха на там. Тази стая имаше по-малък прозорец, но решиха и него да затъмнят.  Намериха някакви избелели щори, но в случая щяха да им свършат работа. Закачиха ги на прозореца и въздъхнаха облекчено.

Странно, прозорецът беше затворен, но усетиха сякаш вятър надигна щората, която бяха току що поставили и пред тях изникнаха двама души с оръжие в ръцете. Те бяха в камуфлажно облекло. Веско реагира бързо. Удари изненадващо единият под брадичката, но и Елена не беше бездействала. Не знам от къде, но в ръцете ѝ се намери дъска, с която халоса другият натрапник. Едвали щяха да успеят, ако другите знаеха или бяха усетили, че вътре има хора.

Единият от нападателите беше жена. Тя дойде бързо на себе си и започна да се оглежда. Видя, че я бяха вързали здраво. Над главата ѝ стоеше девойка с дълга пусната коса, която я разглеждаше с любопитство.

– Защо преследвате хората и ги убивате? Кои сте вие? – попита Елена.

Жената прехапа разкървавената си устна и каза:

– Нас ни е създал Един. Ние сме хуманоидни роботи. Трябва да прочистим лошите хора и тези които не желаят да правят  добро.

– Това с насилие ли мислите да го постигнете? – намеси се Веско. – Вие убивате наред, как разбирате, кои са лоши и кои добри?

– Убиваме тези, които ни се противопоставят или не желаят да се поправят, – каза овързаният мъж, който беше дошъл в съзнание.

– Но това е нелепо, дори Исус Христос не е насилвал никого да вярва в Него, нито го е убивал, въпреки че е имал сила за това – каза Елена.

– А инквизицията, а кръстоносните походи, изгарянията на клада, …..? – каза жената.

– Но това е бил прекален фанатизъм и неразбиране на Бога, – каза Веско.

Вързаните само се засмяха.

– Казахте, че сте роботи, но от къде черпите енергия? – продължи с въпросите си Елена.

– За това събираме пластмасови топчета, – каза жената. – Когато ги погълнем, ние така сме устроени, при разтварянето им в тялото ни, се отделя енергия.

– Но тези топчета рано или късно ще свършат, – намеси се Веско.

– Ние от скоро сме създадени и използваме наличните ресурси, – започна да обяснява жената. – Този, който ни е направил ще създаде машина, която да прави такива топчета.

– И все пак това, което правите, мисля, че не е съвсем правилно, – разсъждаваше на глас Елена. – Насила нищо добро не се е постигало до сега. Унищожават се хора, но резултат няма. Ако човек не е убеден в нещата, които върши, той се превръща в марионетка, машина за изпълняване на заповеди ……..

Тя не успя да довърши. В стаята блесна силна светлина. Когато тя угасна, на пода лежаха два трупа на мъж и жена …..

При психолога дойдоха двама мъже, баща и син. Бащата още нямаше 50, а синът бе на 24. Може да се каже, че са добри мъжаги. Отдавна никъде не работеха, но успяваха доста добре да задоволят нуждите си.
А защо бяха дошли при психолога? Доста интересна история.
– Двамата се запознахме с една и съща жена, – започна разказа си бащата. Тя е около 60-те с имоти и много пари. И със сина се здърпахме за всички тези облаги.
– Тази жена си я бива, – намеси се синът. – Съвсем не е глупава, всичко схваща веднага.
– Преспа с мен, – продължи бащата, – после разбрах, че е била и със сина. Сравнила ни и ни повика и двамата заедно. После ни каза: “ И двамата сте много добри, макар и не без недостатъци. Трудно ми е да избера между вас, а и от двама мъже не се нуждая. Така че давам ви възможност да се стараете, да изявявате себе си и след известно време ще взема по-добрия от вас“.
– За малко да се изтрепем с баща ми, – засмя се синът, – за това сме тук.
Психологът дълго време мълча. след това ги погледна и им предложи следното.
– Вашият конфликт няма да се разреши, докато се конкурирате толкова жестоко за тази жена. В случая може да победи само един от вас. Аз предлагам да изкарате при мен курса „Как да съблазня една жена“. Никой на никого няма да се подиграва и всеки ще даде най-доброто от себе си. Но няма да се карате и биете. Който загуби битката, достойно ще приеме поражението, ако ли не, идете някъде по-настрани и се трепете.
Двамата се съгласиха. Мина месец. Бащата спечели. Старостта си каза думата. Младият имаше още какво да учи.

Отидоха мълчаливо в заведението накрая на улицата. Нядялко поръча две супи, две порции кюфтета с гарнитура, хляб и бутилка червено вино. Седяха и мълчаха. След като сервитьорът донесе поръчаното, Недялко погледна с надежда Боряна и каза:

– Боби, съжалявам, – гласът му потрепера, – много съжалявам за това, което направих.

– Тя знае ли, че си женен? – Боряна го погледна остро.

– Да, знаеше, че съм сгоден, когато се срещнахме за първи път. По-късно ѝ казах, че отивам да те взема, за да се оженим.

– Тя не възрази ли?

– Не, …… свикнала е.

Това беше невероято. Жена, която се беше влюбила в мъж и му бе родила дете, да свикне с мисълта, че той ще се жени за друга.

– Нима не пожела да се ожениш за нея, когато разбра, че тя носи твое дете?

Недялко се поколеба, хлабът заседна в гърлото му, загреба с лъжица в чинията, преглътна и едва тогава успя да каже:

– Но аз исках да се оженя за теб. Когато разбрах, че чака дете от мен, изпитах срам от това, което бях направил …., но тя знаеше, че аз не я обичам. Не съм ѝ давал дума, че ще се оженя за нея.

– Искал си да се ожениш за мен, но това не те е спряло да стоиш далече от други жени, – с ирония подметна Боряна.

– Дадох и пари и ѝ казах, че всеки месец ще плащам издръжка на детето.

Боряна се разгневи сериозно:

– Обърсал си се и сега съвеста ти е чиста!

Недялко наведе глава:

– Съжалявам, но ние можем да превъзмогнем това. Тя не предевява никакви претенции към мен. Ще издържам детето, но няма да ходя при тях да ги виждам вече. Прости ми, – молеше отчаяно той, – млади сме, ще имаме деца, …..ако искаш ще се пренесем някъде другаде да живеем.

Боряна трепна. Детето щеше да расте без баща. Другите щяха да му се присмиват. Тя беше виждала много такива деца в училище. Боряна изпита много силна болка. Какво беше виновно това дете? …..Беше се появило само, защото някой не можел да се въздържа …….

Удивително е, че всичко, което е привлекателно в една жена, е работа на въображението ни.
В ежедневието всички жени са еднакво сиви. Изисканата красавица се прибира у дома си и се превръща в обикновена селска жена.
Една кола е красива, кокато има излъскано и здраво тяло. Когато тя катастрофира, съвсем не изглежда красива. По-скоро е купчина скрап със стърчащи проводници.
Същото е и с жената, докато е навън има добър външен вид и е привлекателна. Приберели се у дома, всичко това се стопява и изчезва.

Ана и Мира се гледаха втренчено една друга. Свързваше ги приятелство от детството, но дълги години бяха живели разделени. Ана беше силно шокира от тов, което ѝ каза Мира.

– Дойдох, защото Павел ме искаше, – каза Ана, – а и аз го исках. Не вярвам на нито една дума, която ми каза.

– Имал е и други момичета, – каза тъжно Мира. – И то доста плодовити.

– Искаш да кажеш, – започна плахо Ана, – че Павел обича друга.

– Никога не ѝ е предлагал брак, – сконфузено каза Мира, – тя знае, че сте сгодени и сте си дали дума.

– Нещо предъфкваш и премълчаваш, – подкани я Ана, – изплюй камъчето.

– Не е било нещо сериозно, – започна да мънка Мира, – но отишла при Павел с издут корем и поискала да разбере какво да прави с детето.

– Тя родила ли е детето? – с болка попита Ана.

– Тя има син от него, – каза Мира, – чудесно момченце, копие на Павел. Никой не може да се усъмни чие е детето.

Ана се отпусна на стола до масата и объркано вдигна поглед към Мира.

– Защо не ми е казал?

Мира вдигна рамене.

– Защо да го казва? Нима ти всичко си му казала за годите, през които сте били разделени.

– Не съм била с друг мъж и не съм зачевала дете, – каза тихо Ана.

– Петър е красив мъж, – каза Мира.  – Нима мислиш, че ще те чака като отшелник.

Ана пребледня.

– Той виждал ли детето си?

– Всяка неделя в църквата, – каза Мира. – А два пъти в седмицата, когато ти казва, че работи до късно, той отива в къщата ѝ да вечерят и да види детето.

Ана не беше на себе си.

– Не се разстройвай, – опита се да я успокои Мира. – Направи се, че не знаеш за тази жена. Не е добре да се карате точно сега. Все пак той се ожени за теб. Бъди добра съпруга и не мисли за другата. По-добри жени от теб са си затваряли очите за много по-лоши неща и не са им обръщали внимание.

– Нямам желание вече да бъда добра съпруга, – изкрещя Ана. – не ме е грижа…..

Ана стана, отвори вратата, тръшна я зад гърба си и излезе навън ….