Беше петък последния работен ден от седмицата. Хирургът от урологията в Окръжна болница Асен Жендов вървеше по пътя идващ от гарата. Той отиваше на нощно дежурство.

Изведнъж един мъж изскочи на улицата и нападна една жена. Той я придърпа към един бор и започна да я души.

Най-напред Жендов си помисли: „Навярно е някаква семейна разправия“.

Странното е, че хора минаваха от там, но те сякаш не виждаха какво се случва. Вероятно и те мислеха като Асен и не смееха да се намесят.

Жената се отскубна за момент, но мъжът я стигна и я повали на земята , като се опитваше да ѝ вземе чантата.

– Тук нещо не е наред, – каза си Жендов. – Това повече ми прилича на кражба.

И Асен затича към нахалника. Сграбчи го за яката и го удари с юмрук в челюстта. Мъжът се свлече и изпадна в безсъзнание.

Жената се измъкна изпод тялото на престъпника и набързо смотолеви:

– Благодаря.

А след това си тръгна, леко клатушкайки се. Явно бе травмирана от инцидента и не беше дошла още на себе си.

Хирургът се обади и полицейската кола пристигна. Оказа се, че „приятелчето“ от доста време има сериозни провинения, но до сега не са могли да докажат реално негово престъпления.

Те благодариха на Жендов и откараха“трофея си“ към полицейския участък.

Едва сега Асен усети болка в ръката си. Китката му леко бе подута.

В болницата след като прегледаха ръката му, колегите му казаха:

– Фрактура на китката.

Хирургът трябваше да носи гипс минимум две седмици.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Защо майката не трябва да бъде идеална?

Някой жени смятат, че не трябва да повишават тон, винаги да се владеят и да постъпват постоянно правилно.

Имате ли понякога угризения за това, че сте загубили самообладание, когато се занимавате с детето си?

Искате ли да „изтриете“ думите, които току що сте казали на детето си?

Обезпокоени ли сте от това, че сте работили негативно върху психиката на детето си?

Ако сте отговорили с „да“ поне на един от тези въпроси, вие никога не сте били родител.

Всеки от нас си има трудни времена, когато думите ни могат да съсипят всичко, но не сме спрели навреме и сме ги казали.

Лошата новина е, че трудно се възпитават деца и най-сложното в този процес е да се контролираме самите себе си.

Ние сме хора, следователно не сме съвършени.

Но има и добри новини. За нашите деца, не е нужно да бъдем идеални. Дори е много добре, че не сме съвършени.

Ако бяхме такива, какъв образец щяхме да бъдем за нашите деца? Недостижим. Малкото дете ще има чувството, че никога няма да достигне нашето ниво.

Детето осъзнава, че е несъвършено, така че щом майка му не е идеална, за него има надежда. То е съвсем нормално и е такова, каквото е. Родителите също трябва да приемат децата си със техните недостатъци.

Ако сте перфектната майка, детето ви не може да се научи, че отношенията между хората могат да бъдат стресиращи, но това, което е по силите ни е, да ги възстанови и да ги укрепим.

Нашите деца учат това от ранна детска възраст, когато от време на време, неизбежно се провали по време на общението си с тях.

В салон за маникюр влиза жена на около 50 години и моли:

– Нарисувайте ми на нокътя на палеца на дясната ръка стрелка, като тази на компютърната мишка.

– Но защо ви е?

– Подариха ми таблет и не мога да свикна, че стрелка няма….

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“