Неда имаше рак. При лечението му тя получи много язви в устата и гърлото. Не можеше да преглътне дори парче хляб.

В тези болезнени дни тя разчиташе на млякото, което до някъде запълваше стомаха ѝ.

Въпреки болките върху Нединото лице грееше усмивка.

От къде идваше тази радост в шестгодишната жена, която дори не можеше да се храни?

Тя познаваше Исус и се радваше на всяко посещение на внуците си.

– Ако не бяха децата, – казваше тя, – щях да се откажа.

Чувството ѝ на удовлетворение и сигурност не идваше от някакво притежание или ситуация, а най-вече от знанието, че принадлежи на Христос.

Нека намерим радост в Исус, който ни обича, грижи се за нас и ни дава сили да се радваме във всякакви обстоятелства.

Светла бе разсеяна. Тя несъзнателно изпусна диамантения си годежен пръстен в кутията на бездомника Боньо.

Когато го видя бедния мъж ахна:

– Мога да го продам, – размечта се Боньо, но реши, – ако дойде пак тази жена ще ѝ го върна.

Той избра честността.

И за него заваляха благословения.

Светла с мъжа си основа фонд, за дарения в помощ на Боньо. Така той си купи дом и се събра отново със семейството си.

Когато практикуваме почтеност, ние угаждаме на Бога и вдъхновяваме другите.

Доброто отношение към другите е повече от това просто да казваме истината, то отразява Божия характер.

В свят, където измамата може да изглежда печеливша, нашата почтеност е нещо, което радва Бог.

В задния двор бе устроено парти.

Внезапно вятърът се усили.

Небето притъмня. Замириса на дъжд.

Хората побързаха да се приберат в къщата. Когато последния влезе вътре, бурята се развихри.

Появиха се светкавици.

– Ах, … олеле …. колко страшно, – притискаха се една в друга няколко жени.

Други подскачаха при всяка гръмотевица.

Трети бяха запушили ушите си с ръце и бяха затворили очите си.

Различни са реакциите на хората, когато дойдат бурите в живота.

Някои реагират по правилен начин и излизат по-силни, докато други се смазват от предизвикателството.

Защо са различни реакциите на хората?

Това е според отношението към Бога.

Ако гледаме на Него като на наш любящ Отец, ще разберем, че Той има възможно най-добрия план за нашия живот.

Ако смятаме, че Той пречи на целите, които ние сме си поставили, или че само иска да ни наказва, то можем да пропуснем благословението, предназначено за нас.

Бурите в живота са неизбежни, но когато дойдат трябва да извикаме към Господа и да Му се доверим да ни преведи през нея.

Димо държеше теста на сина си Тони. Резултатите бяха задоволителни.

Димо въздъхна:

– Поне е издържал.

Той помагаше на сина си по математика.

В последно време бе затрупан с домакински задължения, а и началникът му му даваше допълнителна работа, която носеше в къщи.

Така, че все по-трудно му се отдаваше и почти не му оставаше време, да помага на сина си по математика.

Обезсърчен, мислейки за починалата си жена, си каза:

– Нели, ти щеше да знаеш как да се справиш с нещата. Не съм толкова добър, колкото ти беше.

Може да се чувстваме обезкуражени в задача, която Бог ни призовава да изпълним, сравнявайки резултатите си с тези от друг сезон.

Нека се съсредоточим върху Господния план сега, защото делото и Неговата цел са Божи, а не наши.

Хората се променят и задачите се променят, но Божият план и цел за нас не се променят.

Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.