Данчо сподели:

– Страхът рядко е очевиден.

Пламен допълни:

– Той се преправя на мъдрост, предпазливост или самодостатъчност.

– Като те слушам, си представям човек като „внимателен“, „реалистичен“ или „независим“.

– Под тези етикети, – отбеляза Пламен, – страхът тихо влияе на решенията ти. Стяга сърцето ти и те лишава от мир.

– До къде може да доведе страхът? – попита Данчо.

– До контрол, – отговори Пламен, – защото само по този начин страхът се чувства в безопасност. Той не идва от Бога, защото Господ ни е дал здрав разум, а не страхлив.

– Това е ясно, – потвърди Данчо. – Здравия разум не води до паника и ненужна спешност. Той е закотвен в Божията истина и е воден от Неговия мир.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Пламен, – господството на страха е налице, когато няма яснота. Това прави чакането ни непоносимо, но Божията покана е ясна: „Освободете се от онова, което никога не е било предназначено да носите“.

Данчо въздъхна, а Пламен продължи още по-настървено:

– Тревогата не защитава бъдещето, тя смущава настоящето. Когато се опитваме да контролираме това, което Бог вече е обещал да направи, ние несъзнателно заместваме доверието с напрежение. Освободи ли се страхът, мирът заема неговото място и това е, от което наистина се нуждаем.

– И все пак се тревожа, страхувам се за това, което предстои, – призна си Данчо.

– Бог не те моли да управлявате бъдещето си. Той желае да се довериш на Този, който те е създал и знае пътя, по който трябва да вървиш.

– Лесно е да се каже, – тръсна глава Данчо.

– Разхлаби хватката си, – посъветва го Пламен. – Не е нужно да знаеш как ще се развие всичко. Освободи страха, Бог държи живота ти. Не дръж контрола на всичко. Позволи Бог да те води.

Данчо само повдигна рамене.

Въпреки жегата, групата бе отново под ореха и отново мъдруваше.

– Открих, че има два типа хора в света, – заяви твърдо Спас, – хора, които обичат личностните тестове и хора, които ги мразят!

– Лично аз ги обичам, но трябва да призная, че има едно нещо в тях, което не обичам, – отбеляза Лальо.

– И какво е? – то полюбопитствува Рени.

– Когато започнем да ги използваме като кутия, в която да останем, вместо като платформа, от която да работим, – поясни Лальо.

– Докато чета Писанието, виждам един невероятен модел в живота на хората, които са изпълнени със Святия Дух, – сподели Крум.

– Интересно, какъв модел? – попита Рени.

– Това е смелост, – уточни Крум.

А Стефан допълни:

– Уверен съм, че Светият Дух събужда вътре в нас дързост, която помогна на Давид да убие Голиат, на Моисей да освободи израилтяните, на Петър да стане и проповядва в деня на Петдесетница. Въпреки че в миналото те имаха неуспехи, получиха смелост, която превъзхожда всеки тип личност или разположение.

– Всички се нуждаем от тази смелост, за да ни помогне да бъдем хората, които Бог ни е призовал да бъдем, – каза Начо.

– Били ли сте самозатворили се и дисквалифицирали от Божията дързост поради вашия тип личност? – усмихна се предизвикателно Крум.

– Е, може и да се случи, – неохотно потвърди Атанас.

– За това трябва да внимаваме да не се крием зад етикети и самоличности, които саботират живота, който сме призовани да живеем, – поклати глава мъдреца на групата Станой.

– Нека Господ ни изпълни с дързост, за да Му служим, – пожела на всеки от присъстващите Начо.

Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.

Павлин Симеонов скоро щеше да завърши колежа, в който бе влязъл да учи с желание преди три години и половина. Баща му бе успешен в бизнеса и имаше много пари, затова той му бе подметнал:

– Татко, много ми хареса една спортна кола в автосалона на ъгъла. Бих искал да се движа точно с такава.

Баща му нищо не каза, но младежът очакваше, че той ще изпълни желанието му.

Дойде и денят на дипломирането. Павлин горд със своята диплома в ръка нахлу в кабинета на баща си. Очите му сияеха от щастие и той с нетърпение очакваше наградата си.

– Гордея се с теб, сине. Ти оправда надеждите ми. Обичам те много и желая най-доброто за теб в този живот, – каза бащата.

Бизнесменът подаде красиво опакован пакет на сина си. Ръцете на Павлин трепереха от възбуда. Младежът бързо отвори пакета. На лицето му се изписа голяма разочарование. В красивата опаковка лежеше Библия с прекрасна кожена подвързия, на която бе изписано името на младия човек със златни букви.

Павлин се изправи и гневно изкрещя на баща си:

– Ти имаш толкова много пари, а ми подаряваш тази Библия?!

Младежът остави Писанието на масата, гневно затръшна външната врата и повече не се върна в бащиния си дом.

Минаха години. Павлин стана успешен бизнесмен. Имаше красива къща и прекрасно семейство.

Един ден му мина през главата: „Баща ми е вече стар, не е лошо да го посетя. Отдавна не сме се виждали“.

След обяд Павлин получи телеграма: „Баща ти почина“.

Цялото си имущество възрастният човек бе завещал на сина си. Павлин трябваше да се прибере и да се погрижи за книжата на баща си.

Когато отиде в дома, където бе израснал, сърцето му се изпълни с тъга и съжаление. Павлин влезе в кабинета на баща си. Там на масата още лежеше новата Библия така, както я бе оставил преди много години.

Очите му се насълзиха и той отвори Писанието. Започна да прелиства страниците и да чете от тук оттам.

Изведнъж от задната страна на Библията изпадна ключ. На него имаше етикет, на който бе написан модела на кола, онази спортната, която Павлин много бе харесал тогава. Там пишеше още: „Напълно изплатена“.

Колко пъти изпускаме благословенията си, защото не са опаковани, както очакваме?