Веднъж в кръга на петербургските академици, сред които бил Ломоносов, бил и младия княз Иван Курагин, който решил да напомни, че и той е „величина“.

– Аз съм Рюрикович! Моето родословно дърво започва от Владимир Червеното Слънце. Кой може друг да каже такова нещо за себе си? Ето, ти Михаиле, син на Василий, можеш ли нещо подобно да кажеш за своите предци?

– За съжаление не мога,  – тъжно казал Ломоносов. – Работата се състои в това, че всички документи за нашия род са се изгубили по време на потопа.

Един мисионер посещаваше бедните. Веднъж попадна в един мръсен коридор и чу слаб глас:

– Кой е там?

Мисионерът запали клечка кибрит, за да се огледа. Пред очите му изникна потресаваща картина. Материална нужда и физическо страдание, а едновременно с това невиждана надежда в Бога.

Съществото беше като издялано от черно дърво, със спокойни умоляващи за помощ очи и вкаменени бръчки върху изпито лице. Негърка лежеше на парцаливо легло. Вида ѝ предизвика у него искрено състрадание.

Беше хладен февруарски ден, печката не гореше, а вътре беше тъмно.

В този ден тя нямаше вечеря, обяд или чай за закуска.

В нея не бе останало нищо друго освен ревматизмът и вярата ѝ в Бога.

Трудно можеш да си представи човек по-печално място, лишено от всякакъв уют.

Въпреки това жената с треперещ глас пееше:

Аз съм в ръцете на Исус,
Той ме държи.
Завинаги ми е дал мир,
чрез Неговата любов към мен.
На небесата има радост,
за това, че аз съм спасен.
Там ме чака моя Отец.
Там ще ми даде място Той.

Така тя благодареше на Бога и Му принасяше жертва на хвала.

Китайската митология казва че изобретателят на музиката е бил студентът Линг Люн, който използвал бамбукова флейта, за да подражава на птиците.

За разлика от другите духови инструменти, при флейтата звуците се образуват в резултат от разсичане на потока въздух в ръб, вместо използването на специално езиче.

Въпреки, че флейта се отнася към дървени духови инструменти, сега тя не се изработва от дърво.

Различните народи имат различни видове флейти.

В Русия националната флейта се нарича пъйжатка. В Британия националният инструмент е вистл. В Латинска Америка са обикнали кен, а китайската флейта се нарича ди.

Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.