Пасторът покани хората:

– Които искат да приемат Исус Христос за свой Господ да излязат отпред.

Излязоха трима души. Сред тях бе едно много младо момиче.

– Готови ли сте да предадете живота си на Бога? – попита пастирът.

Момичето заекна, бавно започна да отстъпва от амвона и зашепна:

– Нееееееееее, аз все още искам да живея!

Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Петър Незнакомов е геофизик. Един ден бе поканен да отиде на геофизическо парти.
Навървиха се три джипа. И хората се качиха по местата си.

Петър седна във втората кола отпред, а зад него седем души седяха върху сгъваеми пейки.

Пътя бе спокоен и много рядко срещаха коли. Все пак това бе в планината.

Изведнъж пред тях се появи безкрайно море от овце, края му се не виждаше. И докато овчарят да се усети, двама слязоха от първата кола, хванаха един овен и го набутаха в колата.

– Ще падне голям ядене, – каза Камен, които наблюдаваше нещата от третата кола.

Изведнъж овцете се разделиха и се отвори път да минат. Те продължиха пътя си, без повече нищо да ги безпокои.

След няма и половин минута от предния джип изскочиха хората като луди и хукнаха да бягат, сякаш някой бе хвърлил граната в колата.

В останалите коли започнаха да се споглеждат.

– Какво им стана на тези?

– Да не са полудели?

– Какво ли ги е уплашило“

Въпросите валяха, но никой не смееше да слезе от колата, за да провери, какво става.

Накрая Мито се престраши, слезе и се отправи към изоставената кола. Надникна плахо в нея…. Това, което последва изненада всички.

Мито се хвана за корема и започна да се смее неудържимо.

Няколко души наскачаха от колите и отидоха да видят на какво толкова се смее старият им приятел.

Когато го наближиха, той сочеше нещо в колата и продължаваше да се смее.

– Бай Мито, какво става?

Възрастния човек прекъсна смеха си и обясни:

– Нашите глупаци са качили в джипа не овен, а вълкодава, които пази овцете….

Сега цялата група се заля от смях. Хората започнаха да се тупат по раменете и непрекъснато да се смеят.

– Това са само Симеонов и Кривошиев, те не могат да различават овен от куче, – каза Стоил.

Още дълго време се смяха по пътя след като всички се прибраха по колите.

Бяха излетели благополучно. Всички пътници бяха по местата си. Но ….

„Нещо не е наред“ – каза си 45 годишната Виолета, една от стюардесите в самолета.

Момиче, което изглеждаше на 14-15 години, като че ли в този момент се намираше в някакъв ад. Тя пътуваше с възрастен човек, който не и позволяваше да говори и да отговаря на въпросите на стюардесата.

Мъжът бе доста добре облечен, а момичето изглеждаше разтреперано и не се чувстваше добре.

Това още повече засили съмненията на Виолета.

– Трябва да направя нещо, – каза си стюардесата – и то бързо.

Виолета се приближи до девойката и тихо ѝ прошепна:

– Ако желаете, можете да ползвате тоалетната в самолета.

Момичето погледна Виолета и едва видимо кимна с глава.

На огледалото в тоалетната стюардесата остави лист хартия и химикал.

Момичето стана скоро от мястото си и каза на мъжа:

– Ще отида само до тоалетната ….

– Внимавай да не направиш някоя глупост, – изсъска тихо мъжът. – Връщай се веднага.

Момичето влезе в тоалетната. Забеляза листа и химикалката. С разтреперана ръка написа:

„Моля помогнете ми. Нуждая се от помощ“.

Виолета бързо влезе в тоалетната, след като девойката излезе от там. Взе листа, прочете го няколко пъти и тръгна към пилотската кабина.

Тя разказа там какво е видяла и подаде листчето хартия изписано с неравен почерк.

Пилотът съобщи на земята за случилото се и когато самолетът се приземи, полицаи вече чакаха в терминала. Те задържаха мъжа, а девойката бе освободена.

Две години по-късно това момиче вече учеше в колеж. Благодарение на съобразителността и наблюдателността на Виолета, тази девойка бе спасена от сексуално робство.

Трябва да се отбележи, че всяка година между 600 и 800 хиляди души са обект на трафик, които са превозвани през границата на различни страни.  Около 80% от тях – жени и момичета, а около 50% – непълнолетни.

Ако забележите нещо нередно, не стоите, а действайте. Може би така ще спасите поредната жертва от сексуално робство.

Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:

– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….

Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:

– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!

Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.

– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.

Отгоре се чуваха гласове.

– Ето го, лежи ей там!

– Слава Богу, открихме го!

– Дано не идваме много късно.

Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.

– Жив е! – радостно възкликна Люси.

– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.

Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..

Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.

Люси го наблюдаваше внимателно:

– Добре ли сте? –  попита тя.

Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.

– Това ли бе всичко? – попита той Бога.

– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.

Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.

Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.

Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.

Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.

Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..