Владислав бе първи министър при царя. Често го чуваха да казва:
– Службата пред царя, трябва да бъде пред тази на Бога.
Един ден Владислав легна тежко болен. Всички очакваха да напусне този свят. Царят го посети, застана до леглото му и когато забеляза че очите му са пълни със сълзи, го попита:
– Приятелю, защо плачеш?
– Ваше Височество, заповядай на заболяването ми да ме напусне.
Царя поклати озадачено глава и безпомощно повдигна рамене:
– Ех, де да можех да направя това.
– Заповядай, поне да не бера душа в тези адски болки, – молеше се отчаяно Владислав, като едва мърдаше пресъхналите си устни.
– И това не е в моя власт, – тъжно отбеляза царят.
– О, царю, – изтръгна се болезнен вик от Владислав, – разпореди се Бог да се смили над душата ми и да ме приеме на небето.
– Молиш ме за неща, които надхвърлят моите възможности, – смутено отговори царят.
Тогава болният се обърна към останалите в стаята:
– През целия си живот служех само на един човек, който не може да ми помогне в положението, което съм. Колко жалко, че не се интересувах от Онзи, Който има истинската власт да спасява и погубва …..
Колкото и верен да си спрямо земните неща, не пропускай да се стремиш към Божията мъдрост. Едното трябва да се прави, а другото да не се оставя.
Едното е: „Но първо търсете Божието царство и Неговата правда“, а другото е верност към земната работа. Отдавайте подобаващо място на „земното“ и на „вечното“.
