За всекиго по нещо

Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.

Тони бе глуха. Тази вечер тя реши да отиде до магазина.

Поради забраните, носеше маска. Трудно дишаше през нея, замъгляваха ѝ се очилата. Тези несгоди малко я притесняваха и внасяха допълнителен смут в душата ѝ .

Обикновено тя разчиташе какво ѝ говорят по движението на устните, но сега всички бяха с маски.

За избягване на този проблем, тя имаше специален кохлеарен имплант. Той не възвръщаше нормалния слух, а само го имитираше.

Но със него Тони имаше други затруднение. Рамките на маската ѝ триеха звука и тя чуваше непоносим шум.

За това Тони свали имплантанта и така отиде в магазина.

Влезе и пазарува. Вече отиваше към касата, когато някой я спря.

Тони предположи:

– Говорят ми.

След, което поясни, че не чува.

Младо момиче написа на лист хартия:

„В брой или с карта? Хванах те“.

Затова Тони бе отведена на регистъра. Там една жена сканира хранителните стоки, които си бе избрала. Каза ѝ нещо, а Тони със знаци обясни, че не чува.

– Няма значение, – махна с ръка жената.

Тони я помоли:

– Моля напишете ми, нищо не разбирам.

Жената отново ѝ махна с ръка.

– Давай, няма смисъл да се разправяме повече.

Тони плати и отиде до колата си. Очите ѝ се насълзиха.

Много пъти на Тони ѝ се бе случвало да се разочарова от общуването с другите, но не и по този начин. За нея особено това време бе много трудно.

Нека бъдем търпеливи към хората с увреден слух. Лесно е да се отхвърлят такива, но знаете ли колко болка предизвикваме в тях?

Мелодичният звън на точилния камък предвещаваше падането на безброй нежни стъбла, принадлежащи на много цветя.

Колкото и да са красиви, след час-два те щяха да се превърнат в дълги изсъхнали редици.

За да се получи прекрасна, кадифено-зелена ливада, няма друго средство освен косата няма. Тя често трябва да се размахва над избуялите растения.

Тревата е окосена и всички нежни кълнове кървят.

– О, боли, – чува се стон.

– Няма ли край това мъчително физическо усещане?!

– Каква злочестина, каква загуба …..

Цари запустение там, където преди да са цъфтели много цветя.

Изведнъж настъпва благоприятното време за меки и топли дъждове, след което се възцарява нова и неочаквана красота в ливадата.

Така и човешкият живот е весел и безгрижен, докато заиграе ножът на страданието, ножицата на потъпканите надежди и сърпа на смъртта.

Разберете, няма друг начин да се развие нежност, съчувствие, дори характер без да се преминаване под Божията коса.

О, душо моя, покосило те е безжалостно острието, защото те е посетила косата на Царя.

Но ти, човеко, не се страхувай от нея, защото непременно ще последват благодатни дъждове.

Вятърът разбъркваше и смесваше опадалите листа, както художник боите си. Мярна се самотно куче и се загуби в опадалата шума.

Соня, Видул и Захари крачеха енергично из парка. Тримата водеха ожесточен спор.

– Ако църквите са далече или хората са болни, никой не може да ги задължи да отиват там, – наостри се Захари.

– Ако имат желание …., – опита се да каже Соня.

Но Видул рязко я прекъсна:

– При днешната обстановка, по-добре никой никъде да не ходи.

– Добре, – примирено каза Соня, – не можем да останем на едно и също мнение. Нека да отидем до нашия свещеник Никифор.

– Добра идея, – възкликна възторжено Видул.

– Ще чуем и неговото мнение, но той дали ще ни убеди, че е това е правилното решение, – усъмни се Захари.

– Е, нека все пак да опитаме, – настоя Соня.

Тримата бързо отидоха до близкия храм и се срещнаха с Никифор.

Той ги поздрави и много им се зарадва.

– Какво ви води при мен? – кротко попита свещеникът.

– У нас възникна спор, – започна припряно Видул, – Има много храмове и църкви, но те са доста далече за някои хора.

– За такива е твърде тежко да отиват там, особено ако са болни, – добави Соня.

– Вие какво бихте посъветвали такива хора? – попита Захари.

Свещеникът поглади с ръка брадата си, вгледа се далеч напред пред себе си и каза:

– Когато ме заболи зъб, аз не оставям болката да ме измъчва, като се оправдавам, че зъболекарския кабинет е далеко. Напротив правя всичко възможно да стигна там колкото се може по-бързо.

– Така е, – съгласиха се и тримата.

– Освен това, – продължи свещеникът, – има такива недъзи, които карат хората да отиват на хиляди километри, за да спасят живота си. Ако за човека душата му е безценна, повярвайте ми, той ще отиде навсякъде.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.