В чакалнята имаше няколко души. Те търпеливо чакаха реда си при зъболекаря. Ангел Стефанов скучаеше. През две минути поглеждаше часовника си. Времето за него течеше много бавно.

Погледна към масичката сложена в средата на коридора. Тя бе отрупана със списания и брошури.

„Защо да не разгледам някое списание, докато ми дойде реда?“ – помисли си Ангел.

Посегна към едно от списанията и в същия момент сред купа забеляза Библия. Грабна я веднага. Отвори на любимия си Яков и зачете.

Напрежението от деня бавно започва да избледнява, думите от Библията го изпълниха с мир.

Ангел бе постоянно зает. Ежедневието му бе много натоварено. За него бе цяло предизвикателство да намери време да чете Библията и да се моли. Та нали бе християнин?!

„Но имам достатъчно време за списания, които ми обещават щастие, как да живея здравословно, да правя това или онова, за да не остарявам, – усмихна се на себе си Стефанов“.

Изведнъж той осъзна, че не е толкова трудно да намери време за Божието Слово.

„Ако занимавам ума си с по-малко безполезни книги и списания, – замисли се сериозно Ангел, – ще има много повече време да чета Библията. А тя съдържа цялата информация, която ми е нужна“.

Той си спомни колко безцелно бе разгръщал списания и вестници, за да убие времето, когато чакаше някъде, а това време можеше да употреби за четене на Божието Слово.

„От нея мога да науча как да живея по-добре и как да намеря не временно, – мислеше си Ангел, – а вечно щастие. Ако следвам напътствията ѝ, земният ми живот ще се промени. Така ще се подготвя за вечния живот, който Бог ми е обещал да имам на небето“.

Ангел разбра, че срещата ми с Библията между куп от списания и брошури съвсем не е случайна. В живота му трябваше да настъпи промяна.

„Ще чета Словото, – взе решение Ангел в себе си, – ще търся Бога с цялото си сърце и със същата страст, с която досега съм се стремял към други земни и преходни неща“.

Това бе сериозно посвещение, но то обещаваше сериозна промяна в живота на Ангел Стефанов…..

През 1855 г. Лондонското хармонично общество поканило Вагнер да даде няколко концерта в британската столица.

Вагнер едва се появил в Лондон и веднага започнали да го хулят.

В музикалните среди се появил слух, че той се отнасял снисходително към безпорните авторитети като Моцарт, Керубини, Бетовен и „ги измъчва в концертите си“, както му хареса.

Лондончани особено били раздразнени от това, че той дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Те дали на Вагнер да разбере, че това е много неприлично и е израз на неуважение към Бетовен.

На следващият концерт партитурата наистина лежала пред Вагнер.

Концерта имал изключителен успех. Ценителите на музиката веднага обкръжили Вагнер и се надпреварвали да го поздравяват.

– Нали ви казахме … Това е съвсем различно звучение, истинско по Бетовенски звучи. Колко съвършено взехте темпото на скерцото! Как блестящо въведохте виолите! ….

С тези думи един от ценител на музиката взел отворените партитури и…..О, ужас!

Те били на „Севилският бръснар“, дори за изпълнение на пияно… и най-страшното, били най- отгоре над нотите на наклонената масичка, която стояла пред композитора.

Анимационният филм „Принцесата и жабокът“ не донесъл на Дисни очакваната печалба.

След това в студиото решили да избегнат в заглавията на анимационните си филми думи от женски род. Те смятали, че това отблъсква момчетата от кинотеатрите.

За това анимационният филм известен ни като „Рапунцел: объркана история“ е издаден под неутралното име „Tangled“ – „Объркано“.

А „Студеното сърце“ по мотиви на приказката „Снежната кралица“ в оригинал е наречен „Frozen“ – „Замразен“.

Колкото и да са чудесата в света, най-великото чудо си остава майчиното сърце.

Живееха майка и син. Майката беше на 84 години, а синът на 60 години. Теди така се бе родил, имаше отклонения в психическото си развитие. А майка му бе дребничка и слаба жена, но никой не я бе видял угрижена или тъжна.

Комшиите им смятаха Зина, тази грижовна майка,  за глупава:

– Защо не го е оставила, – казваха хората около нея, – цял живот да се заробваш да угаждаш на един изрод.

Комшията бай Владо се смееше:

– Той е ненормален. Тя за всичко се грижи. Теди нищо не помни. Дори не може да ѝ благодари. И това ако е живот.

Леля Веска често роптаеше:

– Погледнете го каква грамада е, а всеки ден се цапа, а тя всеки ден го чисти и пере. Това не е ден, два, а цели 60 години. Как не се умори.

– Зина е вечно усмихната и гледа да помага на всички, сякаш не ѝ стига нейната мъка, – защити я баба Дона.

Но имаше нещо, което ги караше да уважават и да се възхищават от Зина, въпреки че зад гърба ѝ се присмиваха, имитираха болния ѝ син и се подиграваха безочливо. Това бе нейната себеотрицателна любов.

Майчиното сърце и любовта са неделими.

И Зина чувстваше Теди като част от нея, плът от плътта ѝ. Колкото и голям да станеше, той си оставаше нейна рожба. Тя живееш за сина си. Всеки час бе ангажирана с него. Всичките ѝ сили и внимание бяха отправени към него.

Преди Зина да умре, последните ѝ думи бяха:

– Кой ще се грижи за моя син?

Каква любов!

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……