Павел застана на едно място и се замисли за писмото, което беше получил скоро.  После събра смелост и тръгна. Пресече реката. Премина през кварталите и парковете, докато достигна покрайнините на града.

Там заспа на една поляна, свит на кълбо под звездното небе. На разсъмване се събуди и загледа в изгрева на слънцето. След това продължи да върви.

Един мъж с камион, който караше хляб, го взе на автостоп. Друг му предложи половин питка с малко салам. Една жена се смили над него и му купи билет за влака.

Павел осъзнаваше, че с нищо не бе заслужил такава милост. Откакто бе избягал надалече от селото си, ограбваше хората, като ги наръгваше предварително с нож. Той беше забравил за добротата, която все още се срещаше между хората.

Павел вървеше. Той отново бе започнал да се моли. Това не бяха заучени молитви, а искрена изповед за лошите неща, които беше вършил и разговор с Бога.

Хълмовете към родното му село бяха станали още по-зелени. Приближаваше вече. Опипа небръснатото си лице. Опита се да поизглади с длан мръсните си дрехи и въздъхна. Нямаше как, щеше да се яви пред баща си точно такъв, какъвто си беше.

Безпокойството му се усили, когато наближи родната стряха. Повтаряше си на ум, какво точно ще каже на баща си.

Желанието му да се завърне у дома се засили. Искаше му се да се хване здраво за работа в обора и градината неща, които преди му изглеждаха неприятни.

Павел ускори крачка. Той видя дима от комина и светещите прозорци на старата им къща. Спря пред вратата и плахо почука. На прага го посрещна побелял старец. Зрението му бе отслабнало, но той позна сина си.

Павел се опита да каже думите, които толкова бе репетирал по пътя насам, но нищо не излезе. Баща му протегна ръце и го прегърна.

– Павле, най- после се върна у дома, – каза старецът със сълзи в очите.

Баща и син влязоха навътре и седнаха край масата.

– Имам толкова много да ти разказвам, – каза Павел. – Съжалявам за …..

– Има време ще ми разкажеш, – прекъсна го баща му. – Сега си хапни, дълъг път си изминал …..

Делян се загледа в небето. Завладяващата красота на звездите го очарова. Но той беше отчаян.

Призори бе решил да сложи край на живота си.

– С мен ли си, Господи? – извика с болка Делян. – Пука ли ти изобщо за мен?

Той се свлече на колене и заплака.

– Защо, Господи, не беше с мен? Как можа да ми причиниш това?

Тишината усилваше гнева му:

– Ти ме предаде и ме остави! – Делян крещеше в празнотата наоколо.

Безмълвие и пустота. Само звездите проблясваха в небето.

Делян се чувстваше дребен, като джудже спрямо вселената.

Милиони звезди и галактики говореха за необятността на Бога. Делян усещаше колко е нищожно разбирането му за нещата.

Далечен спомен го върна назад, когато повярва в Бога. Беше попаднал непредвидено на едно богослужение. Вън валеше и той се скри на сухо в близката църквата. Думите казани от амвона привлякоха вниманието му. Тогава Божията любов се изля върху него и той я почувства съвсем осезаемо.

По- късно му предложиха доста по-платена работа. От там всичко тръгна надолу.

Бог не искаше Делян да приеме тази работа, но той не Го послуша. Започна да работи и през почивните дни, отменяше отпуските си, пренебрегна жена си и децата си.

Бе станал жалък и окаян, за това бе решил да сложи и край на живота си….

Внезапно осъзна, че Бог не бе го е изоставил, но той беше отхвърлил Бога и се разплака. Гневът му се усмири.

– Отдавам ти всичко, Господи, – каза накрая Делян.

Той усети Божието присъствие, потопи се в мира, подарен му от Бога и намери утеха.

Дуайт Муди говори за три вида вяра в Исус Христос.

Вяра с борба. Това е вяра, при която човек с хаотични движения се мъчи да изплува.

Вяра, при която човек се вкопчва. При нея човек със всички сили се държи за борда на лодката.

Непоколебима вяра. Тогава човек си седи спокойно в лодката и може уверено и безопасно да протегне ръка за помощ на потъващите.

Забележете, че при всеки един от тези хора има вяра и всеки един от тях знае, че лодката е единствената му надежда. Но само един е спокоен във вярата си.

Това е вярата, към която Бог ни призовава. Но докато стигнем до нея понякога ние минаваме през първите две.

Накрая осъзнаваме, че трябва да влезем в лодката и да викаме към Бога от все сърце.

Тогава Спасителят милостиво ще ни протегне ръка с думите: „Елате при Мен ….. и аз ще ви успокоя“.

Популярният израз „Ако искаш мир, готви се за война“ има древен римски произход.

На латински звучи като: „Si vis pacem, para bellum“.

Последните две думи били избрани от Георг Люгер за име на неговия пистолет, познат ни като парабел.

Веднъж С.И.Ожегов заедно с колеги дошъл в Ленинград. Той помолил един шофьор на такси:

– Закарайте ни до академията, – Ожегов имал в предвид Академията на науките.

Шофьорът просто погледнал Сергей Иванович и видял свещеническо лице, акуратна с годините посивяла бяла брада и маниери на стар аристократ.

И шофьорът ги откарал, но ….. до Духовната академия.

Ожегов е автор на обемния тълковен речник на думите в руския език.

Първото издания на този огромен труд е излязло на бял свят през 1949 г. под редакцията на академик С.П.Обнорски.

Ожегов е работел до края на живота си върху речника, като е усъвършенствал структурата и състава му.