– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Младен се готвеше за стандартния си дванадесети изпит. Той не бе отличник, но не бе и посредствен.

Един ден учителят Григоров го попита:

– Как върви подготовката за изпита?

– Много добре, – убедително отговори Младен.

– Но ще се провалиш, – Григоров строго смръщи вежди.

Това обезкуражи и нарани Младен.

Той не знаеше, че по този начин учителят му се стреми да мотивира учениците, за да се справят по-добре на изпита.

Думите, които излизат от устата ни, могат да бъдат утешителни или болезнени и ако не внимаваме, те могат дори да причинят бедствие в живота на хората.

Нашият език има силата да съсипва човек, дори до смърт или да говори думи, които назидават и дават необходимия живот.

Езикът ни само предава това, което се случва в ума ни.

„От това, което изобилства сърцето ти, говорят устата ти“.

„Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“.

Ако съкровищницата на сърцето ми е пълна с Божията доброта, тогава тя изтича навън. Но ако съкровищницата на сърцето ми е пълна със зло, с горчивина или негодувание, тогава устата изрича лоши неща.

Важно е да контролираме езика си и да говорим това, което е правилно и добро.

Нека ограничаваме боклуците от този свят, които ни изпълват, и вместо това да се изпълним с Неговото присъствие и Неговото Слово.

Само Неговото Слово, което е в сърцето ни, ще ни предпази от това да съгрешим пред Бога.

Слабо осветен болничен коридор.

Три сутринта е.

Гукането на кърмещо новородено привлича вниманието.

В меката светлина, седи млада майка, която люлее животът излязъл преди няколко часа от нея.

Съпругът ѝ седи зад нея на леглото. Той е притиснал бузата си до нейната.

Двамата гледат с удивление новороденото.

Изражението на лицата им отразява чудото, което се е случило.

Любовта е родила живот.

Когато видим любовта в действие, сърцата ни бият в ритъм с тези, които са замесени.

Любовта е универсален език, за който не са нужни думи. Тя също е важна за човешкия живот, както въздухът, храната и водата.

Нищо без любов не е пълно.

За съжаление, ние обичаме твърде недостатъчно и рядко.

Затова понякога се нуждаем от нежно напомняне какво означава да обичаме другите с цялото си сърце.

Това изисква мъдрост и съвет от Автора на любовта.

Очите на Стефан блестях. Той бе много развълнуван.

Не можа да намери точните думи, за това само подаде листа хартия, който държеше, на баща си.

Това беше тест по математика с оценка сто процента.

Бащата внимателно започна да разглежда теста.

– Татко, учителката каза, че времето е свършило, а бяха ми останали още три въпроса, на които още не бях отговорил, – сподели Стефан.

– Но как си получил тогава отличен резултат? – попита бащата учуден.

– Учителката ми показа благодат. Разреши ми да завърша теста, въпреки че времето бе свършило, – обясни Стефан.

– Бог ни е дал много повече отколкото заслужаваме чрез Христос, – добави бащата.

– Така е, – съгласи се Стефан, – благодатта и милостта са незаслужени благословения.

Синагогата бе тиха. Свитъкът бе отворен.

Исус стоеше. Четеше познати думи:

– Духът на Господа е на Мене, Защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите. Да пусна на свобода угнетените. Да проглася благоприятната Господна година.

И като затвори книгата, върна я на служителя и седна.

Очите на всички в синагогата бяха вперени в Него.

Спокойно с власт Той каза:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

В този момент пророчеството стана присъствие. Обещанието прие плът. Това не бе вече само бъдеща надежда, а жива реалност.

Векове наред Израел чакаше тези думи да оживеят. Те познаваха добре пророчеството: добри новини за бедните, изцеление за съкрушените сърца, свобода за пленниците и възстановяване на зрението на слепите.

Мнозина предполагаха, че изпълнението ще дойде чрез власт, позиция или политическо спасение, но Исус им разкриваше нещо по-дълбоко.

Изпълнението на това обещание не идва със сила, а със състрадание.

Исус обяви за Себе Си:

– Духът Господен е върху Мен.
Това не бе хвалба, нито символичен език.

Всичко, което Исая бе предвидил, бе въплътено в Христос.

Където Исая говореше за освобождение, Исус носеше избавление.

Исая обещаваше изцеление, Исус докосваше рани.

Исая провъзгласи благодат, Исус разпространяваше благодат.

Поразителното е как Исус завърши четенето си. Той спря преди „деня на отмъщението на нашия Бог“.

Тази пауза бе умишлена.

Тя разкриваше сърцевината на Неговото първо пришествие. Не съд, а спасение. Не осъждане, а възстановяване.

Чрез Исус Бог се навеждаше към човечеството с милост. Вратата на благодатта бе широко отворена.

Спасението не е абстрактно.

Исус не просто освобождава хората от обстоятелствата, а от пленничеството, обвързано с идентичността им.

Бедните получават достойнство. Съкрушените получават надежда. Пленниците откриват, че са видени и познати.

Изпълнението не е само за променени условия, а за промяна на сърца.

Изпълнението изисква отговор.

За нас днес пророчеството изказано от Исая означава следното:

– Каквото е счупено, не е извън изкуплението. Каквото е вързано, не е извън свободата. Изпълнението не е просто историческо, то е продължаващо. Христос продължава да изпълнява това Писание в животи, предадени на Него.

Спрете и се вслушайте отново в Неговите думи:

– Днес това Писание се изпълни пред очите ви.

Днес надеждата е налице и се предлага свобода.

Днес Исус стои пред вас, не като далечно пророчество, а като жив Спасител.