Кирил се бе замислил сериозно.

Той попита:

– Плодовете на Светия Дух знаем, но какви са плодовете на греха?

Румен веднага отговори:

– Това е все едно да стъпиш в тръните на човечеството и да усетиш няколко магарешки бодила.

Кирил тръсна глава:

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Срам, страх, позор, обезсърчение, тревожност, сърцата ни се хващат в такива капани от бодли, – поясни Румен.

– Забележи, – поклати глава Кирил, – Исус не познаваше плодовете на греха, докато не стана грях за нас.

– И когато го направи, всички емоции на греха се стовариха върху Него, – допълни Румен.

– Емоции? – Кирил въпросително го изгледа.

– Не усещаш ли емоцията в молитвата Му на кръста? – попита Румен.

– „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – Кирил цитира думите на Исус.

– Ще се съгласиш, че това не са думи на светец, а на грешник, – повдигна вежди Румен.

– Така е, – съгласи се Кирил, – Той е стоял мълчаливо, докато множество присъди са откликвали в небето.

– Кое е най-удивителното за Този, Който се отказа от небесния венец и прие трънния? – попита Румен.

– Това, че го направи за всички нас, – категорично отговори Кирил.

Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Магда приближи до майка си, която се бе навела под мивката и правеше нещо там:

– Мамо, мога ли да отида до езерото.

– Не, не можеш, – троснато отвърна майката, изнервена от създалия се проблем под мивката.

– Но ти ми обеща, че като свърша домакинската работа, ще ме пуснеш, – настоя Магда.

Майка ѝ бе забравила, защото бе заета.

Тя бе разсеяна, но напомнянето на дъщеря ѝ, я върна назад, когато ѝ обещаваше.

– Добре, отивай, – съгласи се майката и радост изпълни сърцето ѝ.

Нужно е да бъдем благодарни на Бога, защото Той никога не е зает.

За щастие, Господ не е разсеян и забравящ.

Можем да отидем при Бога с нашите болки, проблеми и разочарования. Той обича да ни слуша как се молим с Неговите думи от Словото.

В страната християнството бе незаконно, но това не попречи на Ана да приеме Исус Христос за свой Спасител.

Тя започна да споделя новата си вяра с брат си, но той не искаше да я слуша.

Тогава той се разболя.

Белодробното заболяване бе опасно.

Сам в болничната стая той се задъхваше.

Не бе готов да признае Исус за Божи Син. Дори се страхуваше да произнесе името Му на глас.

За това каза:

– Боже на сестра ми, помогни ми.

Той започна да диша все по-леко. Пътят на вярата му в Исус започнала от този ден.

С думите си ние каним другите да следват Исус.

По-важен е начинът, по който живеем пред тях.

Реалността на истинската вяра в единствения истински Бог говори много.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.