Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.

Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.

Тони седеше сред приятели и сподели:

– Бил съм на една година, когато баща ми е починал. Когато майка ми се омъжи повторно, бях почти на шест.

– Какъв беше новият ти баща? – попита го Игнат.

Отговорът бе:

– Мечтаех за перфектен баща. Истинският човек, който стана мой баща, не можеше да се сравни с моя идеал.

– Всички имаме идеи за перфектния баща или поне за начините, по които нашите собствени бащи биха могли да бъдат по-добри, – отбеляза Огнян.

Самуил се усмихна:

– Има само един Отец, който е способен да обича съвършено. Когато изберем да следваме Исус, ние биваме осиновени в ново семейство, деца на нов Отец. Ставаме семейство от сестри и братя, лели и чичовци, приятели и бивши врагове. Ние сме общност от аутсайдери и сираци, наркомани и социални отпаднали, съзависими мъченици и самотни скептици, хамелеони, носещи се по течението, с други думи прекалено разрушени.

– Злото разкъсва, – сбърчи нос Захари. – Не ежедневните неща като удряне на пръст от крака или загуба на ключовете. По-скоро злото е разкъсването на нашия морален и духовен живот. Злото е силата, която работи срещу добротата на нашия Отец.

– За разлика от това, нашият Отец е този, който поправя разкъсванията, причинени от злото, – възкликна Недялко.

Бог копнее да бъде наш Отец.

Той се радва да бъде такъв за всеки от нас.

Филип изслуша сина си. Той разбираше, че Мартин има сериозни проблеми.

– Умът ти е като морава. А токсичните мисли като стръкчета трева. Те предизвикват неистини, които водят до фалшиви неща. Залепвайки се започват да нараняват.

– Да, – потвърди Мартин, – те развалят настроението ми и огорчават сърцето ми.

– Можеш да ги окосиш, – предложи Филип, – но само десетина плевели ще изчезнат и пак ще се върнат отново.

– Какво да правя тогава? – свъси вежди Мартин.

– Бог има по-добър план, – каза Филип.

Мартин наостри уши, а баща му продължи:

– Да ги изтръгнеш от корен.

– Как да го направя? – попита Мартин.

Отговорът бе:

– Бог ти дава Словото Си, за да се отнесеш към лъжите на врага с думи от небето.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.