Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Всяка неделя, децата посещаваха с радост организираното за тях училище в църквата. Днес те бяха съсредоточени, погълнати от урока и внимателно слушаха.

Изведнъж вратата се отвори. Виновно навел глава в стаята влезе Тони. Учителката Атанаска Горанова му кимна и му посочи един от свободните столове.

Тони се намести на мястото си. Вместо да се вслуша в урока, той хитро присви очи и внимателно започна да се оглежда.

Забеляза, как Лидия бе леко отворила уста и със затаен дъх слушаше историята, която разказваше Горанова. Внезапно ръката му се появи зад гърба на зяпналото момиче и силно дръпна плитката ѝ.

Последва писък. Всички погледи се стовариха като огромен чук върху нахалника, нарушил задушевната атмосфера.
Тони гузно наведе глава. Всички се успокоиха и урокът продължи.

Но малкият немирник не можеше да стои на едно място. Той дръпна елека на Нено, ощипа Росето, ритна с крак Стоян,… Белите му бяха многобройни.

Горанова не се сдържа и укори Тони:

– Държиш се като неутолим грешник!

Тони не се трогна много от думите ѝ. Зае предизвикателна поза и нахално попита:

– А нима, вие, не съгрешавате?

– Аз се покаях и Исус ме изкупи от вината за греха, – подчерта Горанова.

– А защо сте се покаяли? – попита Тони, като хитро погледна учителката, а на устните му се появи лукава усмивка.

– Ами …., – Горанова се смути и се почуди какво да му отговори, – навярно ми е писнало да греша.

– Представям си колко много е трябвало да съгрешавате, за да ви омръзне, да правите това, – самодоволно заключи Тони.

Към нахалника полетяха множество юмручета, в отговор на смута, който той бе предизвикал между децата. Учителката едва успя да успокои обстановката. И урока след много прекъсвания отново продължи.

До края на занятието Тони не мръдна от стола си. Най-после думите на това, което разказваше Горанова достигнаха и до него. Тя говореше за победата на Давид над Голиат.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.