Валеше ненатрапчиво, но обилно и мокреше неспасяемо. Драгой и Стойчо се бяха скрили под стряхата на една къща  с доста голям перваз и оживено разговаряха върху това, което бяха чули и преживели преди малко в групата.

– Представяш ли си как хората са се изумили, когато са видели това, което Исус е направил за Лазар, – възторжено каза Драгой.

– Не намираш ли за доста странно, че вместо да Го наобиколят и да Го молят да ги изцели, освободи или друго нещо, от което се нуждаят, присъстващите там просто са започнали да му се покланят? – попита Стойчо.

– Те бяха възхитени от това, което бяха видели, – очите на Драгой искряха от вълнение. – Какво друго можеха да направят, освен да Го почетат.

– Ако беше тогава сред тях, каква щеше да бъде твоята реакция? – заинтересува се Стойчо.

– Не знам, – смутено отговори Драгой, – но си представям мнозина застанали с гръб към Него, вдигнали високо мобилните си телефони, готови да направят перфектната снимка, докато Той преминава с Лазар край тях. А след това със задоволство да я публикуват в акаунта си. „Забележете, ние видяхме Исус!“

– А след това ще отварят неколкократно страницата, за да видят кой е харесал срещата им с Исус, – добави Стойчо, като се усмихна.

– А дали Той ще хареса това, че сме го отбелязали в публикациите си?! – попита притеснено на свой ред Драгой.

– В нашия Интернет хаос сме изгубили същността на Исус, – тъжно констатира Стойчо.

– Нашата култура ни е натрапила достатъчно силно, че в живота, дори в взаимоотношенията ни с Исус, в центъра стоим ние, – наблегна с немалко болка Драгой.

– Но онези хора бяха разбрали, че Исус бе в центъра, – въодушевено добави Стойчо.

– „Осанна“ е форма на възхвала, въпреки че се е използвала като призив за помощ. Нека, докато пеем „Осанна“, мислим не за това, от което Бог трябва да ни спаси, а да бъде молитвена благодарност за всички предишни случаи, в които Той ни е спасявал, – заключи Драгой.

Може би щяха още дълго да говорят, но дъждът бе спрял и двамата се упътиха към домовете си.

В малък град намиращ се далече от столицата живееше жена, която бе пълна загадка за всички. Наричаха я Матилда. Тя не бе красива. Бе леко закръглена. Обличаше се дори малко старомодно.

В нея нямаше нищо необичайно. Не демонстрираше никакви особени достойнства и въпреки всичко мъжът ѝ я обожаваше.

Ключът на тази загадка бе много прост.

Нека посетим този тих дом, изпълнен с много топлота и любов.

Беше вечер. Матилда приготвяше вечерята. Скоро мъжът ѝ щеше да се върне от работа.

През деня там, където работеше съпругът ѝ, на тази дата раздаваха заплатите. Когато Огнян се прибра, той отиде в кухнята, целуна Матилда и ѝ даде получените пари.

Тя прекъсна веднага работата си, обърна се към него и нежно каза:

– Знам колко много труд си положил, за да спечелиш тези пари. Благодаря ти за това, че в семейството ни имаме всички удобства. На мен не ми се налага да ходя на работа. Благодарение на теб оставам в дома ни, за да се грижа за семейството.

О, не ококорвайте очи от изненада! Това съвсем не бе всичко, което Матилда направи същата вечер.

Тя отиде в стаята, където играеха децата и им каза:

– Моля ви оставете играчките си за малко и станете!

Децата послушаха майка си и впериха покорно поглед в нея.

– Вижте, – каза Матилда, като държеше заплатата на съпруга си в ръка. – Вашият баща много е работил, за да спечели тези пари. Сега на Ана можем да купим нова рокля, а на Иван велосипед.

Огнян слушаше, а лицето му сияеше от удоволствие. Съпругата му не само го ценеше, но учеше и децата му да уважават труда му. За това в неговите очи, Матилда бе най-прекрасната жена.

Тази обикновена жена знаеше как да почита мъжа си, за това тя беше много скъпа и ценна за него.

Богослужението в храма скоро бе започнало. Изведнъж на вратата на църквата се появи девойка. Тя смутено огледа седящите пред нея хора. Беше облечена в рокля разкриваща доста от снагата , гърдите и краката ѝ.

Тези, които я видяха се намръщиха и неодобрително заклатиха глави. Девойката въпреки всичко седна на едно от празните места, които се намират до вратата и впери поглед в проповедника.

До момичето се приближи възрастна жена и шепнешком ѝ се скара:

– Къде мислиш, че се намираш? Тук не е дискотека, а Божий дом. Иди си в къщи преоблечи се и тогава ела.

Девойката бързо се изниза навън от близката врата. А възрастната жена продължи усърдно да се моли на Бога вярвайки, че е направило едно благородно деяние.

Богослужението свърши и всички весели и доволни напуснаха църквата.

Когато възрастната жена се прибра в къщи, усети силна умора и реши да си почине. Сънят бързо я обгърна с воала си и тя се отпусна в прегръдката му.

Неочаквано ѝ се яви Исус Христос. Лицето му бе тъжно, бе изпълнено с много мъка и болка.

Старицата съчувствено попита:

– Какво ти е, Господи?

– Какво направи? – меко я укори Той.

– Сбърках ли нещо, Боже? – стъписа се възрастната жена.

– Защо изгони момичето от църквата? Знаеш ли от кога я чаках?!

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.