Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Всяко лято Калоян ходеше на гости при баба си на село. Там прекарваше чудесно сред природата. Смях и радост изпълваха дните му, когато бе при баба си.

Поотрасна Калоян, възмъжа, но желанието му да ходи на село не отслабна.

Веднъж, когато родителите му се суетяха около неговото заминаване, той им каза:

– Вече съм голям. Какво се въртите край мен, сякаш съм малък. Не се тревожете, сам мога да отида при баба.

Родителите погледнаха сина си притеснено, но се съгласиха с него и замълчаха.

Баща му и майка му стояха на перона и го изпращаха. Даваха му последните си напътствия, а синът недоволно реагираше:

– Да, знам това. Сто пъти вече ми го повторихте ……….

Родителите му се спогледаха и млъкнаха. Тогава баща му каза:

– Сине, ако ти стане недобре или нещо те изплаши, ето вземи това…. –  и той пъхна нещо в джоба на сина си.

Влакът най-сетне тръгна. Калоян седеше във купето, гледаше през прозореца и от време на време отваряше торбата с храната, която майка му бе приготвила за из път и си похапваше.

А около него хора, все непознати. Блъскат се, шумят. Влизат и излизат. Една от пътуващите жени в купето му направи забележка:

– Я си свали краката от седалката. Там сядат хора, а обувките ти, кой знае от къде са минали.

Господинът, който седеше срещу него, недоволно го изгледа. На Калоян му стана неудобно. Времето вървеше бавно, а на него всичко му се струваше неприятно, прекалено тежко и натоварено ….

Скоро му стана страшно. Той се сви и заби в ъгъла. Потекоха сълзи от очите му.

Изведнъж Калоян си спомни, че баща му бе пъхнал нещо в джоба му. Треперещата му ръка напипа бележка. Той я разгъна. На нея беше написано:

„Синко, аз съм в съседния вагон“.

Бог е винаги до нас, независимо от това колко близко го чувствате. През цялото време Той е непосредствено до всеки от нас.

Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.

Нощта притваряше уморените клепачи на отрудените люде. Само малкият Камен не искаше да си ляга. Момчето се прокрадна тихо до печката, където бе седнал дядо му и го помоли:

– Дядо, разкажи ми една приказка.

–  Пак ли не ти се спи? – засмя се старецът. – Добре ще ти разкажа, но след това веднага отиваш в леглото.

– Добре, – бързо се съгласи Камен и се намести удобно до дядо си.

–  Живеел някога един човек на име Иван. Навсякъде той носел съд с масло, – започна старецът.

– Защо му е било това масло? – бързо попита Камен.

–  Много бързаш, – смъмри го възрастния човек. – Седни и слушай по-нататък. …. Когато минавал покрай някоя врата, която скърцала, Иван изливал малко масло върху пантите ѝ, а ако трудно се отваряла, смазвал целия ѝ задвижващ механизъм.

– Какъв добър човек! – възкликна Камен.

– И така той се движел по пътя на живота, изглаждайки трудностите и облекчавайки движението на тези, които вървели след него. Хората казвали за него: „Кой Иван ли? Той е оригинален, странен и ненормален“.

– Толкова добро им е направил, – натъжи се Камен. – Защо са говорели така за него?

– Но Иван продължавал невъзмутимо да пълни съда си с масло, когато се изпразвали и смазвал всички затегнати места, които му попаднели в ръцете.

– Като порасна и аз ще правя като него, – не се сдържа Камен и се обади отново.

– Живеел и Мотьо. Той стискал зъби и се държал здраво за живота, който безжалостно трещял и се разпадал от ден на ден. Нищо не му се отдавало. Мотьо се нуждаел от смазване с масло за радост, нежност, внимание и любов. А ти имаш ли такъв съд с масло за да му помогнеш ? – попита старецът внука си.

– Нямам, но ще имам, – решително каза Камен.

– Бъди тогава готов да окажете помощ на подобните на Мотьо още от ранно утро. Така ще смекчиш предстоящите им тежки дни. Маслото окуражава обезсърчените, утешава отчаяните, за тях то има голямо значение.

– А ако срещна някой като този Мотьо и нямам още масло? – попита притеснено Камен.

– Внимавай, защото можеш да го срещнеш само един път. После пътищата ви ще се разделят и никога повече няма да го видиш.

– Непременно ще имам такова масло, –  заяви категорично Камен.

Дядото погали внука си по главата и добави:

– Маслото на милосърдието омекотява острите и твърди ръбове на много неволи и прави хората да стават много по-възприемчиви и податливи към изкупителната благодат на Спасителят.