Има дни и дни, но не и като този. Уж слънцето печеше, а усещаш хлад във въздуха. Повехналите растения и пожълтелите листа са свидетелство за царстващия все още не натрапчив студ.

Дако постоянно се усмихваше и все си свиркаше с уста, но днес изглеждаше необичайно тих.

– Как да израствам в светлината на Божието присъствие, като и днес се провалих. Отново не устоях.

Изведнъж Дако се усмихна, защото усети ласка и дочу познатият тих Глас:

– Твоята слабост съвсем не ме отблъсква. Напротив тя притегля Моята сила, която протича през сърцето ти, което е благоразположено към Мен.

Дако тъжно се усмихна и вдигна ръце:

– Когато закъсам, все до Теб опирам. Докога?

– Глупаво е да се осъждаш за това, че имаш често нужда от помощ. Нека Моята любов изпълни сърцето ти.

– Продължавам да се съблазнявам и греша, а Ти ми казваш да не се притеснявам от това.

– Не хленчи и не се бунтувай. Когато стане труден пътя благоразположеното сърце само благодари.

– Аз Ти има доверие, но …..

– Когато се предаваш на волята Ми, ти Ми оказваш висша форма на доверие.

Дако само въздъхна. Лицето му засия и се появи обичайната му усмивка.

– И не забравяй, – добави Гласът, – в безмълвие и увереност е твоята сила.