Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!

Училище като училище. Славов скоро бе постъпил на работа в него, но не бе съгласен с доста неща, които ставаха там.

Често в класните стаи бе виждал икона на Христос, а това го дразнеше. Това противоречеше на убежденията му и идеологията му. Тази икона му бе ненужна, както и самия Христос.

Този ден Славов дойде много нервен в училище. И както крачеше в учебната стая посегна и свали иконата, която отдавна бе като трън в очите му.

Децата реагирах веднага:

– Защо правите това?

А учителят нервно отговори:

– Защото така искам. Преподавам ви общообразователен предмет, а не Закон Божий.

И слава Богу, че не преподаваше Закон Божий. Страшно е да си представим как щеше да го прави…

– Ние бихме искали Христос да остане с нас, – настояха децата. – Върнете иконата обратно на стената.

– Не искам, – смръщи вежди учителят, – това противоречи на моите убеждения.

– Добре, – казаха децата, – но ние искаме!

– Щом искате, – грубо каза Славов, – окачете си я сами.

– Но ние не можем да стигнем до там, за да я закачим. Високо е за нас.

Много от родителите се бяха оплакали на директора на училището и той бе повикал Славов  да разговарят по този въпрос с него:

– Чу ли, учителю? Те са малки и не могат да стигнат толкова високо, а ти си достатъчно висок, така че можеш да я поставиш така, че децата да я виждат. Ти им отнемаш светлината и я заменяш с тъмнина.

– Каква светлина, – опонира Славов, – та това е само икона.

– Тук не става въпрос само за иконата, а за вярата на децата в Божия Син.

– Това са отживелици, – започна настървено Славов. – Тези деца учат физика, химия, биология и други предмети, които нямат нищо общо с Библията и християнската вяра.

– Ние всички се наричаме християни. Христос измени този свят. За това красноречиво говори историята.

– Християни, – измърмори под носа си Славов.

– Какво предлагате на децата днес? Отнемате им Христос и вижте какви са резултатите са налице: увеличена детска престъпност, детска депресия, компютърна зависимост, хазарт, чувство за вина, използване на наркотици, алкохол и цигари. Виждаме децата как блуждаят из Интернет и в места, които са заплаха за живота и здравето им.

Славов мълчеше.

– И така ще бъде! Нима се учудвате? И по-лошо ще стане! – каза директорът. – Отнемайки от детските сърца Христос, на какво ще разчитаме в бъдеще? Че всичко при децата ще бъде добре?

– Човек може да се оправи и сам, без някакво си божество, – каза Славов.

– Грешите, Христос е казал: „Без мен не можете да направите нищо“. И това, което става днес пред очите ни, е доказателство на Неговите думи.

Някой смятат, че работата в офис е много лека и интересна. Но така ли е наистина?

Сашка завърши икономическия институт в столицата и скоро постъпи на работа като счетоводител в една кантора.

Работата ѝ се състоеше в изпращане на документи, фактури и други чрез небезизвестната 1С – програма за автоматизация на счетоводството.

Скучна работа, с която човек трудно свиква. Седиш пред екрана на монитора и гледаш как процесите се влачат.

Вчера Сашка сподели проблемите си с Наско и в крайна сметка заключи:

– Какво друго можеш да очакваш? Офисът е малък, бюджетът не стига, а компютрите са стари.

– Има изход от твоето положение, – каза Наско. Ще ти покажа новата система „tupit“, която се сваля за няколко минути. И няма толкова да се измъчваш от монотонността на работата си.

Сашка го послуша и замени 1C-ka система с „tupit“.

– Невероятно, – каза си Сашка, след като проследи работата на новата система, – въпреки, че „картинката“ виси, самата форма работи нормално и данните се „изковават“.

А системата използвайки Tab и Enter, се изпълняваше.

С течение на времето Сашка придоби по-голям опит.
А когато програмата оживя ….

Това заслужава не само да се разкаже, но и да се види.

В един прекрасен ден в счетоводната кантора дойте директорът. Той остана като зашеметен от това, което видя там.

Младата счетоводителка пие кафе, облегната на стола си, а формата на компютъра сама се запълва, превежда и изпраща там, където е необходимо.

– До сега не съм плащал заплата на някой, който само си седи и си пие кафето, – каза директорът след като излезе от шока, – но това, което сте направили с компютъра е невероятно. Парите, които съм ви плащал до сега си заслужават тази „хитринка“, която сте въвели.

Сашка го погледна, и си помисли ужасена: „Сега ще ме уволни“.

Но директорът се усмихваше и съвсем нямаше такова намерение. Смигна ѝ и насърчаващо, допълни:

– Ще ви повиша заплатата….

Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.

На 11 юни 1962 г., Франк Морис и братята Джон и Кларънс Енглин успешно провели един от най-сложните планове за бягство, който някога е бил разработван.

Тези мъже изкачили вентилационната шахта и през един от комините се изкачили на покрива. Тогава триото се спуснало по покрива и отплувало от острова на гумени салове.

На другата сутрин полицаите търсели бегълците в Алкатраз, но без успех.

Директорът на затвора обяснил, че затворниците са били изпуснати поради факта, че са поставили фалшиви глави, направени от смес,  съдържаща сапун, тоалетна хартия и истинска коса, на леглата си.

С това избягалите поставили пазачите си в глупаво положение.

Какъв тъжен детайл. Инфантилен мъж, който е несигурен в себе си и за секс не става.

Вера скоро започна връзка. Първоначално всичко бе наред: цветя, подаръци, романтични вечери. Но след като ухажорът научи, че Вера е директор на голяма компания, изчезна и спря да отговаря на телефоните ѝ обаждания.

Когато Вера, все пак успя да се свърже с него, го попита:

– Какво се е случило?

Той измърмори:

– Разбираш ли, аз не мога с теб. Само като си помисля, че сега ще бъда ….с търговски директор, при мен всичко спада.

Да се смееш ли или да плачеш.