Когато жената му позволи това.

Жените все по-често се оплакват, че не могат да намерят истински мъж. Но те просто не могат да дадат възможност на мъжете да имат предимство пред тях. В края на краищата, модерна жена е привикнала всичко да решава сама и не може да допусне някой да я командва.

Но понякога сценария на нашите родители се намесва в живота ни. Ако в семейството на мъжа за всичко е отговаряла майка му, децата веднага отивали за помощ при нея и без нейното съгласие нищо не се решавало самостоятелно, то и в своето семейство, такъв мъж без колебание ще отдаде лидерството на съпругата си.

Жени от патриархални семейства, ще се съгласят с ръководството на съпруга без колебание.

Какво да се прави, ако жена свикнала да решава всичко сама за себе си, привикнала да бъде капитан, а не помощник?  Много често тези жени по-късно се женят, защото не могат да намерят „точния мъж“.

Проблема не е в това, че няма наблизо достойни мъже, а просто защото жените не могат да допуснат, някой да доминира над тях.

Психолозите смятат, че в този случай жената трябва да започне да дава път на мъжа и постепенно да делегира някои лидерски отговорности към партньора си. Само тогава тя ще се почувства като истинска жена. Тя не трябва да се огорчава и да си мисли, че от този момент става подчинена.

Време е да включи женската мъдрост и са си спомни, че „шията управлява главата“. Ако жената често си спомня това и умело го прилага, това ще помогне да се избегнат множество конфликти в семейния живот, а брака ще бъде дълъг и щастлив.

Книгата ни дава възможност да се учим от тези, които вече не са с нас. Човечеството се развива, създава определени знания, но не винаги ги запомня за постоянно.

Има приказки, които са по-стари от много страни. Такива, които са преживели много култури и места, където са били разказани за първи път.

Ако не цените библиотеките, вие не уважавате и не зачитате информацията, съответната култура и мъдрост. Така заглушавате гласа на миналото и вредите на бъдещето.

Веднъж попитали Айнщайн:

– Как можем да направим децата си по-мъдри?

– Ако искате да бъдат по-интелигентни, – отговорил ученият, – четете им приказки. – Ако искате да бъдат още по-умни, четете им повече приказки.

Айнщайн разбирал много добре колко е ценно четенето и развитото чрез него въображение.

Надявам се да предадем на нашите деца свят, където те ще четат, ще си представят различни събития и хора, и ще разбират същността на нещата.

Отдавна не бяха се виждали. Може би десет или дванадесет години, откакто бяха напуснали вече дипломирани университета.

Елена бе с малкия си син Пепо, който бе само на четири годинки. Симеон оглеждаше бившата си колежка и отчиташе промените, които времето бе извършило над нея.

Панайот само я погледна и се усмихна окуражаващо:

– Същата си си останала.

Милена също бе с малкия си син Васко. Какво да се прави млади майки, няма на кого да оставят децата си.

Компанията от бивши студенти влезе в близката бирария. Седнаха на една маса и започнаха да се редят спомени от младежките им години.

Изведнъж малкия Пепо протегна ръка към чашата с бира на майка си, но Симеон я отклони бързо. Детето започна да се тръшка и да тропа с крак.

Симеон му наля сок от ябълки, който имаше почти същия цвят. Пепо изпи предложената му течност, но след това отново протегна ръка към бирата.

Майка му отля малко от чашата си и каза:

– Не можеш да го измамиш със сок, щом е видял бирата.

– Но той е толкова малък, – възпротиви се Панайот.

– Докато не му дадеш бира, няма да се успокои, – въздъхна Елена.

– Но, как може? – Милена не бе на себе си от изненада.

– Веднъж на шега му дадохме и от тогава, щом види бира си иска, – уточни Елена.

– Не говориш сериозно, нали? – изгледа я изпитателно Симеон.

– Какво толкова, – засмя се Елена, – някъде четох, че алкохол в малки количества даже е полезен за организма.

Всички я гледаха паникьосани, без да знаят, какво да ѝ кажат.

А малкия Васко си играеше с камиончето на стола и нищо не искаше от масата. Явно майка му не бе чела такива „умни“ статии.

Борис Иванов е необикновено момче. Той има петима братя и две сестри. Сега той е на 12 години. Преди пет години на баща му откриха рак. Борис сам уши едно мече, занесе го на баща си и му каза:

– Това мече е победител и ти ще победиш рака.

И наистина болестта бе отстъпила.

Наближаваха Рождествените празници и Борис предложи на майка си и баща си:

– Хайде да купим играчки за всички деца в болницата.

Баща му въздъхна тежко:

– Това е непостижимо за нас. Ние не разполагаме с толкова много средства.

Тогава на Борис му дойде блестяща идея. Той реши сам да ушие играчки за децата. Свали различни кройки на играчки от Интернет и се зае да изпълни това което бе замислил.

Първата играчка не беше много сполучлива. Мечето, което бе ушил изглеждаше жалко и безформено, но Борис не се отказа и продължи да шие. Постепенно неговите играчки започнаха да стават все по-сполучливи и хубави.

Той успя да ушие много мечета, зайчета, лисичета, слончета, ….

Борис бе щастлив, защото:

– Видях усмивките на децата, когато получаваха играчките, – сподели Борис с родителите си. – За някои ми казаха, че отдавна не са се усмихвали, а видях как прегръщат плюшените играчки и бяха радостни. Кой знае, може тези играчки да се окажат вълшебни и да им помогнат по-бързо да оздравеят.

Прекрасно е да носиш радост и надежда на хората.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.