Двегодишната Доли е станала най-малката индийка, която е успяла да получи повече от 200 точки в състезание по стрелба с лък.

С какви постижения могат да се похвалят деца на възрастта на Доли? Някои от тях се научават да се обличат. Други се научават да казват „благодаря“ и „моля“. Но рекордьори сред тях не се срещат.

Изключение е направила само Доли Шивани Черекури.

Девет дена преди да навърши три години, стрелящата с лък, имаща орлова точност най-малката индийка е спечелила повече от 200 точки на състезание по стрелба с лък.

За това свидетелства Индийската книга на рекордите.

Общо Доли е набрала 388 точки. Отначало тя е стреляла в мишена на разстояние 15 фута – 4,5 метра и е пуснала 36 стрели. След това момичето е увеличило разстоянието до 21 фута – 6,5 метра и е пуснала още 36 стрели.

Специално за нея са били направени леки карбонови стрели, за не може момичето при тренировките да усеща допълнителни натоварвания.

За Доли не е било нужно да се оказва натиск, за да тренира с лък. Тя се е обучавала по 2-3 часа на ден. Детето е от семейство на стрелци с лък, това умение е в кръвта ѝ.

Нейният баща ръководи академия по стрелба, а брат ѝ, който е загинал при автомобилна катастрофа е бил международен стрелец с лък и треньор по стрелба.

Индия е страна, където стрелбата с лък е много популярна. Там са поставени много рекорди в този вид спорт.

Живели някога Благодаря и Моля. Не тъгували за пропуснатото, а дружили заедно и си помагали. Където тръгнел единият, там отивал и другият. Навсякъде край тях се чувало:
– Благодаря!
– Моля!
Веднъж през зимата решили да се спуснат от заснежения хълм наблизо. Благодаря първи изкачил хълма. Спуснал се надолу и започнал да крещи от радост:
– Ау, колко е хубаво!
След като слязъл в подножието на хълма, отново поел нагоре, за да се спусне.
Моля стоял на страна и гледал уплашено:
– Страх ме е, много е високо.
Благодаря отново се спуснал и закрещял:
– Ей, страхотно е!
А наоколо деца се пързаляли, а гласовете им звънели.
Моля също искал да се спусне, но височината му изглеждала прекалено голяма. Благодаря се затичал към него, хванал го за ръката и го потеглил нагоре към върха.
– Недей, не ме дърпай, моля те. – тресял се от страх Моля.
Благодаря положил големи усилия, за да изкачи приятеля си.
Спуснали се двамата заедно от върха и се катурнали в една снежна пряспа. Пълзели, пъхтели, но не могли да се измъкнат от нея. А децата се пързалят наоколо и се блъскали. И тъй като вежливите думи се загубили някъде, навред се сипели грубости и ругатни.
– Какво само ме буташ, глупак такъв!
– Как смееш да ми подлагаш крак, сега ще ти кажа на теб!
– Сега ще ти цапна един зад тила!
– Само един юмрук в стомаха и ще видиш тогава!
Децата спрели да се смеят и започнали да се бият. Удряли с ръце и крака, ритали се безпощадно. Всяко от тях получило своята порция от подутини и натъртвания.
Благодаря и Моля най-накрая успели да се измъкнат от дълбокия сняг. Децата видели, че вежливите думи са отново с тях и започнали да си казват едно на друго:
– Благодаря ти, че ми направи тази цицина на главата.
– Моля!
– Благодаря ти,че ме насини добре!
– Моля!
И всички започнали да се пързалят весели и щастливи, без да се карат и бият.