Няколко весели жители на Ашвил си направили на улицата импровизирана водна пързалка, която се радвала на голям успех сред всички съседски деца.

Даже някои възрастни не устояли на изкушението и няколко пъти се плъзнали по пързалката, но се намерили и хора, които не били доволни от тази идея.

На някои била толкова чужда тази веселба, че повикали полиция с искане да се закрие тази импровизирана пързалка, защото пързалящите се на нея силно шумели.

Но нещата не тръгнали по сценарий. Полицаят дошъл на  мястото, оценил обстановката и приел необичайно решение. Не закрил пързалката, а се присъединил към забавата.

Когато офицери помолили от местните жители надуваеми лодки и торби за боклук, на които можели да се плъзнат надолу по пързалката, те не повярвали на ушите си.

Не е изненадващо, че веселите служители на закона станали герои на деня и се помнели за дълго от пързалящите се по импровизираната водна пързалка хора.

На много сватбени церемонии има красива традиция, да се обсипват гостите с цветя. Обикновено тази почетна роля се падала на малките момичета, за да почувстват важността си и да усетят тържествения момент.

Но Ебби Арлет, когато решила да се омъжи, предложила изпълнението на задълженията на „цветните момичета“ на своята баба, която била навършила 92 години. Въпреки преклонната си възраст, все още бодра и жизнена, Джорджиана с радост се съгласила да участва в церемонията.

Старицата от Минесота, разпръскваща цветя, покорила сърцата на всички присъстващи и практически засенчила внучката – булка. Ебби, която до началото на церемонията не трябвало да се показва пред очите на гостите, не издържала и надникнала, за да види баба си, намираща се в зенита на славата си.

Независимо, че Джорджиана много се уморила от необичайната роля, тя била щастлива, че е оправдала доверието. Жена, която има 8 деца, 17 внука и 16 правнука, за първи път присъствала на сватба не като гост, а като участница в церемонията.

Ина и Валя бяха отново заедно след четири години раздяла. Те бяха приятелки от деца. Пораснаха заедно в училище, а след това съдбата ги раздели на десетки хиляди километра една от друга.

Пишеха си, обаждаха се по телефона една на друга. А когато нахлуха компютрите почти във всеки дом, си чатеха.

Но сега стояха една срещу друга в близкото кафене и разговаряха.

– Знаеш ли какво видях през прозореца веднъж, – попита Ина.

– Какво? – полюбопитствува Валя.

– След една силна снежна буря, – започна да разказва Ина, – когато всичко беше покрито със сняг, от една купчина в задния двор се подаде някакъв сух бурен. Точно пред него кацна една птичка и започна да го обикаля подскачайки.

– Защо го е обикаляла, нали каза, че е сух бурен? – нетърпеливо се обади Валя.

– Сега ще разбереш, само слушай! – скастри я Ина. – Изведнъж птицата спря, обърна се с гръб към растението, а след това го удари с опашката си. От растението паднаха семена. Птицата се обърна и започна да ги кълве.

– Колко странно е поведението на това малко творение, – възкликна Валя

– Кой е промислил за храната на всяка птичка, дори и след силна буря? – усмихна се Ина. – Това е нашият Творец, които дава храна на всяка жива твар, едно от многото свидетелства, които говорят за безусловната Божия любов.

– Като си представя тази птица, разбирам напълно, че Бог се грижи за мен. Той ми дава всичко, от което се нуждая. Всяка глътка въздух, за да мога да мисля, да работя и  да решавам проблемите си.

Каква пречудна любов!

В оригиналния сценарий на филма „Назад в бъдещето“ за машина на времето смятали да използват хладилник.

За да му осигурят необходимата мощност, героите по някакъв начин трябвало да овладеят енергията на взрива от изпитана атомна бомба.

Но у Робърт Замески се появили опасение, че деца, които гледат филма, че влязат в хладилника и ще се заключат вътре.

За това решили машината на времето да бъде движеща се. И дошли до варианта с автомобил DeLorean и светкавица.

Мадалена заведе децата си да учат в Южна Африка, защото в родината ѝ имаше война. Тя успя да намери място къде да живее и пастор, който да се грижи за тях.

Няколко години по-късно, малката ѝ дъщеря не можеше да получи виза, за да остане в Южна Африка.

Мадалена предложи тази нужда за молитва. С няколко човека от църквата тя се молеше денонощно, но дъщеря не получи и виза не получи.

Когато се прибра по-късно вечерта в дома си, изморена и изтощена, Мадалена легна и извика към Бога:

– Господи, помогни ми да не изгубя надежда. Моля Те, нека този проблем да се реши.

През нощта Мадалена чу, че някой я вика по име. Стана, огледа се , но не видя никой. Заспа отново и чу в съня си, че някой я кара да прочете от Библията Псалом 4, 8 стих.

„Спокойно ще легна и ще спя, Защото Ти, Господи, в самотия ме правиш да живея в безопасност“.

Мадалена осъзна, че Бог иска от нея да замълчи, и само да Го слуша.

На следващия ден дъщеря ѝ получи виза и можеше да замине, за да завърши образованието си.

Този случай заздрави вярата на Мадалена. Тя разбра, че когато се моли с вяра, разчита на Бога и очаква Неговия отговор, който винаги е добър за нея.

След победата над ситуацията тя се помоли: Велики и милостиви Боже, помогни ми в бъдеще да не се обезсърчавам. Ще слушам и ще следвам твоя глас. Амин.