Свикнали сме да обвиняваме родителите. Пият, пушат, правят аборти, не лекуват навреме получилите се инфекции.

Но днес никой не е застрахован от раждането на дете с увреждания.

Съществуват загадки и се появяват аномалии при ражданията, дори и при напълно здрави родители, без някакви генетични предразположения и рискове, точно изпълняващи съветите на лекарите.

Такива случаи според медиците са станали все по-малко. Повечето от патологиите в плода се лекуват в много ранен период.

Например, при наличие на порок на сърцето успешно се оперират бебета, дори още в утробата. Хидроцефалия също не е безнадеждна.

Особеностите при детската палиативна помощ, много се различава от тази при възрастните.

Организмът на детето е подвижно и гъвкаво, то може да се самовъзстановява. Случвало се е деца, които са можели само да лежат, да се изправят на крака. Такива се научават да се самообслужват и правят своите измъчени майки щастливи.

Главното е, човек да не се отчайва.

Страхил стоеше на края на детския басей и се страхуваше да скочи. Той беше само на три години и половина.

Майка му беше във водата и го подканяше:

– Хайде, скачай. Няма нищо страшно. Да знаеш колко е хубаво във водата.

Страхил се дърпаше и бе отстъпил една крачка назад. Уплашено гледаше водата и не мърдаше.

– Трябва да те бутне някой, за да направиш нещо рисковано, – започна да натяква майка му. – Нямаш никаква решителност и активност. Ако бе някое друго дете, отдавна да бе скочило.

Подканянията и увещанията продължиха тридесет минути. Най- накрая Старахил скочи във водата. Той усети, колко е хубаво във нея и раздвижи даже ръце и крака.

Това не бе единствения случай, в който Страхил проявяваше несигурност и страх. Родителите му постоянно мърмореха след него:

– Ако не бъде подтикван непрекъснато, нищо няма да направи сам. Отглеждането му  е толкова трудно.

Страхил растеше, а това се повтаряше отново и отново. Трябваше да бъде убеждаван и подтикван, за да ходи на училище, да тренира някакъв спорт, да бъде с приятели на празниците и да отива на купони.

Минаха години. Страхил беше младеж на двадесет години, но още живееше при родителите си и нищо не правеше сам. Очакваше хората да му кажат какво да направи.

Дядо Петър реши сериозно да се заеме с младежа. Често говореше с него. Насърчаваше го сам да взема решения, да си поставя задачи за деня и седмицата. Страхил много се ентусиазираше, но всичко приключваше веднага, щом се разделеше със стареца.

Забравяше какво са си говорили или загубваше листа, на който бе записал някои „важни“ неща.

– Всъщност нищо не мога да направя самостоятелно, – оплакваше се Страхил на дядо Петър. – Все някой трябва да ме тика и да ми напомня, какво е нужно да направя.

– Но ти правиш толкова много други неща, за които никой не ти казва нищо, – възрази веднъж дядо Петър. – просто не си ги забелязал.

Страхил го погледна изненадано и се замисли. Почеса се по главата и попита:

– Ясно, а сега кажи ми как да се преборя с това?

– Много просто, – засмя се старецът, – започни да записваш нещата, които правиш, без някой да те кара.

– Ще пробвам, – засмя се младежът, макар че не беше сигурен до колко може да му помогне това.

Всяка вечер Страхил започна да отчита нещата, които бе направил самостоятелно, без „напътствия“. След една седмица броят на тези действия започна да расте.

Младежът започна да се чувства по-самоуверен.  Откри нови заложби в себе си. Започна да усеща, че и той е способно човешко същество.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.