Петко дойде потупа по рамото Румен и му каза:

– В другия край на града има нова църква.

Петко наостри уши, а Румен продължи:

– Няма спор, едва побира хората. Направо се пука по шевовете.

Петко не се зарадва много на тази вест. Той подходи доста ревниво.

Вместо да празнува работата на Божието дело, Петко бе обсебен от неговото собствено его.

Той искаше неговата църква да е най-голяма.

А когато разбра, че църквата е дар на Румен, още повече вътрешно се разбунтува.

„Колко жалко, – мислеше си ожесточено Петко, – църквата не е моя, а негова. Работата също е негова, а не моя“.

Петко не посмя да попита приятеля си за подробности, защото всичко клокочеше в него от завист.

Какво е лекарството за ревност?

Доверие в Бога и живот в изобилие от Божията любов.

Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.

Стефан се разболя. Вдигна висока температура. Веднага го приеха в болницата.

На следващия ден състоянието му се подобри, но не бе достатъчно, за да го изпишат.

Съпругата му Марта се изправи пред труден избор:

– Какво да направя? – питаше се тя. – Да остана със съпруга си в болницата или да замина на конференцията, където трябва да представя важен проект? Та това е дело на голям екип. Нима мога да ги проваля?

Стефан виждайки, че тя се измъчва, ѝ каза:

– Ще се оправя. Не се тревожи за мен. Заминавай!

Това още повече разкъса сърцето ѝ между него и работата ѝ.

Марта се нуждаеше от Божията помощ, защото бе застанала на кръстопът. Изборът, пред който стоеше, бе много тежък за нея.

– Господи, съпругът ми има нужда от мен, работата ми не търпи отлагане. Как да постъпя?

Телефона звънна. Обаждаше се прекият ѝ ръководител:

– Разбрах за затруднението ти. По-добре остани при мъжа си. Ние ще се оправим някак си. Не се тревожи. Всичко ще се нареди. Гледай само той да оздравее.

Марта въздъхна дълбоко и прошепна:

– Благодаря ти, Господи!

Когато застанем на кръстопът и не знаем как да постъпим, нека се обърнем първо Бога.

Зима бе изпълнена с много сняг и студ. Сава караше микробуса, който дядо му бе преотстъпил временно.

Пътят бе леден и хлъзгав.

Изведнъж задната част на микробуса се завъртя.

Сава се оказа във въздуха, излитайки от доста висок насип.

В тези минути, той си каза:

– Колко хубаво би било, ако не умра…

Миг по-късно микробусът заскърца по стръмния леден склон и се претърколи на дъното.

Сава изпълзя от смачканата кола невредим.

Микробусът бе напълно съсипан, но Бог бе пощадил младежа.

А дядо му?

Всъщност той никога не каза нито дума за микробуса.

На Сава се размина мъмренето. Дядо му не поиска някаква компенсация за автомобилът.

Старецът само се усмихна, прегърна внука си и каза:

– Радвам се, че си добре.

Дядо му едва ли е забравил разбитият микробус, но той постъпи, както Бог постъпва с нас.

Без да си спомня и да ни засрамва, дори не ни кара по някакъв начин да изплатим дълга си, който по право Му дължим, избра да не го помни вече.

Сякаш разрушителното дело, което сме направили, никога не се е случвало.

Явор тропаше гневно с крак, докато се връщаше в къщи. Той бе едва осем годишен, но бурно изразяваше емоциите си.

Днес трябваше да играе първия си футболен мач, но заваля силно и цялото игрище бе наводнено.

– Нали Бог контролира всичко, – роптаеше Явор, – защо допусна да вали точно днес?

Баща му съвсем не се изненада от гнева му. Та нали синът му задава въпроса, който задаваме, когато нещата не вървят така, както сме се надявали:

– Ако Бог може да направи нещо, защо е позволил това да се случи?

– Бог можеше да преобрази ситуацията за миг, защо не го направи? …..

Бащата на Явор реши да насърчи сина си в този критичен момент и му каза:

– Бог винаги работи за Своя народ, дори когато не виждаме или не разбираме какво прави. Той постига нещо много по-голямо в нашите объркващи обстоятелства.

Явор вдигна рамене. Той съвсем не бе съгласен с това.

А баща му продължи:

– И когато най-накрая го видим, ще имаме още повече причина да Го хвалим.

Нека Бог ни помогне да се доверим на делото Му в живота си, дори когато не виждаме какво прави Той и потърсим множество причини, поради които да Го хвалим.