Всичко това започна преди три години поради неразбиране и грешка.

Беше обикновен ден. Слънцето грееше ослепително и бе доста горещо.

Тодор вървеше по улицата и си свиркаше. Изведнъж се чу силен птичи писък и пърхане на криле.

Младежът забеляза малко черно птиче, което се бе заклещило в металната ограда, опасваща един двор с неголям дом.

Тодор винаги бе съчувствал на болката не само на хората, но и на животните. Като разбра каква е работата, веднага се спусна да пусне птичето, но то буквално умря в ръцете му.

От тогава щом враните видеха Тодор, го нападаха злобно и го кълвяха с клюновете си. Явно го смятаха за убиец и за това го ненавиждаха от все сърце. Те го нападаха поотделно и на цели групи.

Тодор тежко въздишаше и си казваше:

– Исках да направя добро, а птичето се спомина. Сега никога няма да мога да обясня на враните, че не аз съм причинил смъртта на малкото.

Един орнитолог чу за случая. Той съчувстваше на Тодор но не можеше да му помогне. Когато младежът му разказа историята си, орнитологът само вдигна рамене и каза:

– Известно е, че враните имат добра памет. Няма начин, чрез който да ги накараш да те оставят на мира в най-близко бъдеще.

Денят бе дълъг и уморителен за Денка. Слънцето все още прежуряше, но тя бе свършила основната си работа. Полагаше ѝ се малко почивка.

Денка взе стола и седна до прозореца. Изведнъж забеляза, че двама възрастни мъж и жена се опитват да преместят част от старата ограда.

Денка веднага скочи намери мъжа си и му извика:

– Кольо, да вървим, двама възрастни хора се мъчат със старата ограда. Нека да им помогнем.

– Къде са? – попита той.

– В ляво от двора ни, – отговори Денка.

И двамата млади хора хукнаха навън. Четиримата  много трудно се пребориха с откъртената част от оградата, след което я натовариха на количката.

Не беше леко, но помагайки си стари и млади бутаха количката по стръмната улица нагоре, за да я изхвърлят на мястото, където се изхвърляха такива боклуци.

Въпреки че им бе тежко, четиримата се смееха весело и това им помагаше, да се справят по-бързо.

Нали знаете, че „сговорна дружина планина повдига“. Съединяването на усилията на млади и стари, в каква да е работа, винаги е давало и ще дава отлични резултати.

На връщане възрастната жена попита Денка:

– Ще станеш мой приятел?

– Да, – искрено отговори Денка.

Оказа се, че тези възрастни хора не знаеха български, освен няколко думи. Те бяха дошли тук, за да прекарат старините си. Децата им вече пораснали се бяха пръснали по света.

Вие знаете ли как се чувстват непознати на чуждо място?

Бог ни е определил да благославяме „съседите“ и да ги обичаме като себе си. Чрез Божият Дух, можем да обичаме Бога и другите, защото Той първо ни е възлюбил.

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.

Всяко утро Петльо ставаше рано, още преди да се сипне зората и кукуригаше звънко. Гласът му огласяше заспалите дворове. Той дереше гърлото си, докато светлината се прокрадваше в тъмнината, а звездите и мрака избледняваха:

– Ставайте! Новият ден настъпи. Не пропилявайте времето изпълнено със светлина, защото ще настъпи нощ, а тогава нищо не се върши.

Животните неспокойно се размърдаха.

– Защо не спи? – недоволно грухтеше прасето. – Твърде рано е за закуска. В края на деня така яко се натъпках, че още не съм огладнял.

– Колко е глупав, – сърдито измуча кравата. – Още нищо не се вижда, а той кукурига ли кукурига. Няма да ни изведат толкова рано на паша.

– Скоро ще попадне на масата на господаря, – съскаха и крякаха патиците и гъските. – Писна ни от неговото кукуригане. Уморихме се да го слушаме всяка сутрин.

Козите и овцете се раздвижиха. И тяхното мнение не бе по-различно от това на прасето, кравата, гъските и патиците:

– Той друго и не прави, – блееха овцете. – Крачи напред назад цял ден, пери се и оглежда двора сякаш той му е господар.

– Съмнало се! – обадиха се козите. – Развиделило се, голяма работа! И без него господарят ще нареди нещата.

Мина време. Някои от животните бяха изклани, други продадени, трети замениха с нови, но петелът си остана същия.

Той се оказа надежден и незаменим „будилник“.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.