Психолози и социолози са доказали, че колкото един човек е по-благодарен, толкова е по-щастлив.

Ако искате да имате здрави взаимоотношения с някого, започнете да му благодарите.

Ще бъдете много щастливи и ще се наслаждавате на взаимоотношенията си с хората, ако развивате навика да им благодарите.

Апостол Павел казва: “ Благодаря на моя Бог всеки път, когато си спомням за вас“.

Тази проста истина е в основата на добрите взаимоотношения.

Каква е първата мисъл за хората в живота ви? За твърде много от нас, тя може да бъде такава: „Какво трябва да направят, за мен? До какви проблеми стигнахме? Какво е нужно, за да се поправят?“

Но Павел ни показва по различен начин. Първата му мисъл за приятелите бе благодарност. И това е моделът, който трябва да следваме, ако искаме връзки ни да заздравяват и отношенията ни да останат добри.

Ето едно предизвикателството: Колкото по-дълго познаваме някой, толкова по-вероятно е да се съсредоточим върху грешките му и лоши му времена, вместо на щастливите епизоди от живота му и на неговите успехи.

Ето защо е необходимо усилие от наша страна, за да изберем да благодарим на хората в живота си.

Когато ние развиваме навика да благодарим на Бог за хората около нас, че бъдем щастливи и ще имаме трайни и вечни добри взаимоотношения.

Веднъж Диоген видял един човек да се поръсва на религиозен обред, с цел очистване на греховете и му казал:

– Нещастнико! Нима не знаеш, че както от граматични грешки не можеш да се избавиш само с поръсване на мастило, така и от греховете, които си извършил в живота си, не ще се освободиш само с поръсване на вода.

Няма на земята човек, който да е правил  само това, което трябва и никога да не прави грешки.

Провалът не е грях. Може да искате постоянен успех, но натиска, който получавате върху себе си, за да го имате, създава само напрежение.

Желанието за успех ви кара да бъдете нерешителен работохолик и перфекционист, но винаги да търсите безопасност в ситуацията. Тъй като се страхуваме от провалите, ние избягваме всякакви рискове.

За много от нас страхът от провал държи сърцата ни в желязна хватка.

Всички допускаме грешки. Библията казва: „Наистина няма праведен човек на земята, който да струва добро и да не греши“.

Ние не само сме правели грешки в миналото, но колкото и да се стараем, ги правим и днес.

Много се страхуват: „Какво ще стане ако не успея?“

Човек се е провалял в много области и ще продължи да се проваля, дори и най-добрите в не са лишени от това.

Никога няма да преодолееш страха си от неуспеха, ако не приемеш напълно реалността, че не си перфектен.

За това ни е нужна Божията благодат.

Само когато се пуснем от страха, че ще се провалим, можем да приемем Божията благодат.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Вън беше се бе смрачило. Развигоров и Малеков седя в близкия ресторант и празнуваха с бутилка вино победата, която бяха извоювали във фирмата си.

– Ако трябваше да прилагаме сила, нямаше да участвам, – каза Малеков.

– Какво толкова, – засмя се Развигоров. – Ако не искат с добро ….. – и ръката му отсече във въздуха някаква илюзорна глава. – Та ние живее в тези мръсотии. Да си чувал някъде да се говори за благочестив живот, освен в църквата. Навсякъде по медиите пробутват все убийства, внезапна смърт и какви ли не сензации.

– Все пак, – каза Малеков, – ние сме порядъчни хора. – не идваме от гората.

– И какво, – смразяващо го изгледа Развигоров, – да фалираме ли? Да не мислиш, че като изобличиш хората за грешките им, те ще ти благодарят и ще се поправят веднага?

– Щастлив съм, – каза Малеков, – че съм далече от такъв „черен“ бизнес. Знаеш, че съм чувствителен човек и много преживявам ….. Аз съм солиден мъж, имам жена и деца.

– Тогава се дръж за полата на жена си, – присмя му се Развигоров. – Във всяка работа се иска хладно сърце и бистър ум. Помниш ли онзи мъж дето правеше смъртоносните скокове?

– Какво стана с него? – попита Малеков.

– С Добри Маринов ли? – сбърчи нос Развигоров. – С него бяхме приятели. Казвал съм му не веднъж, да се откаже, от тази опасна работа, но той не, още малко и щял да се откаже.

– Трябва бая пари да е натрупал, – замечтано каза Малеков.

– Бяха му напълно достатъчни да си купи къща в града и да живее спокойно с останалите, – каза с тъга Развигоров. – Той искаше да си купи ферма, да отглежда животни. Казваше ми: „Още най-малко два пъти и с жената отиваме в някоя ферма“.

– И какво стана? – попита Малеков.

– Преби се. Бях там. Видях, че парашута му не се отвори докрай, резервния също не задейства. Полуотвореният парашут забави падането му, но преди да стигне земята спускането му се ускори и ….. когато стигнахме до него, слабо дишаше. След това отвори очи и си отиде.

– Човек трябва да е доволен и от малкото, което има, – заключи тъжно Малеков.

– Ако хората се задоволяваха с малкото, – махна с ръка Развигоров, – нямаше да ги има тези „акули“ в бизнеса.