Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Интензивността на преследването на протестантите в Китай през миналата година е сравнима с времето на гонения по време на „културната революция“.
От януари до ноември, близо 400 църкви са разрушени или са лишени от кръстове. На дискриминацията били подложени християнските общности в по-големите градове на провинция Джъдзян и някои други провинции.
Забележима е промяната в отношението на китайското правителство към протестантските общности през 2014 г. В миналото са били преследвани основно официално нерегистрирани „домашни“ църкви и католически общности.
През 2014 г. правителството е обявило лидерите на „домашните“ църкви за ръководители на култове и преследването се е засилило. Мащабът и интензивността на преследване са достигнали историческия максимум от „културната революция“.
Увеличил се е броя на наказателните дела срещу протестантски лидери в много провинции, включително Вътрешна Монголия, Шандонг, Хънан, Хунан, Шанси и Синцзян.
Една от важните причини, поради която стават преследванията през 2014 г. е станало популяризирането на „християнската теология с китайски характеристики“. В нея са изтрити различията между християнската теология и комунистическите идеи за „хармонично общество“.

Музеят на лъжата, известен още като музей на илюзиите, се намира в германския град Кириц. Ако по-голямата част от музеите в света са горди от факта, че в техните колекции са изложени оригинали, положението тук е точно обратното, неговите създатели, напротив, не без гордост уверяват, че всичко тук е изключително фалшиво.
Музеят е разположен в зданието на „старинен“ замък, който е построен наскоро. В музея на лъжата има десет стаи. Те са изпълнени със разнообразни експонати. Между тях се намират отрязаното ухо на Ван Гог, фалшивите мустаци на Хитлер и даже парцалът за миене на пода, принадлежащ на бащата на Сталин.
Като цяло този музей е необичаен, затова и мненията на неговите посетители не са еднакви. Едни са във възторг, други смятат, че основателят на този музей е ненормален, а експонатите са пълен боклук.
Но едно може ясно да се каже за това място. То напълно разсейва стереотипа за музей, като скучно място с прашни експонати.

Барон Карл Фридрих Иероним фон Мюнхаузен е бил напълно реална личност живял 1720-1797 г. То бил потомък на нижнесаксонския род Мюнхаузен.
На 17-годишна възраст заминал от немския град Боденвердер за Русия, за да стане паж. След това започнал кариера в армията и достигнал до званието ротмистър, след което се върнал в Германия.
От 1752 г. до края на живота си живял в Бондервердер. Общувал предимно със съседите си, които разказвали удивителни ловджийски истории и за приключенията си в Русия.
Тези истории, а също преписаните на барона преживелици, помогнали да се появи барон Мюнхаузен като литературен герой.

Те бяха петима приятели и решиха да си направят малка екскурзия. И тъй като в походът не искаха да се заяждат и карат, взема умерено количество алкохол.

– Храна ще си купим  от селата, през които минаваме, – каза Страти.

– Да вземем само малко сандвичи, – предложи Петър, – поне да има за из път.

Тръгнаха бодро напред, готови да се насладят на природата. Отдалечиха се доста от града. След обяд се оказаха в някакво затънтено село.

– Какви са тези хора? – ядоса се Симо. – Колко е часът, а магазинът вече е затворен.

От някакъв човек в селото успяха да купят буркан с горчица и 10 килограма местни наденици.

Вече се стъмваше, а те се отдалечиха на час от селото, навътре в гората.

Целта на пътешествието беше достигната и те решиха да се настанят. Бяха много уморени, нямаха сили нито да си разпънат палатките, нито да си приготват нещо за ядене. Бръкнаха в саковете за сандвичи, но бяха ги изяли.

– Тепърва да правя нещо за ядене, не ми се иска, – измърмори Марко.

– Ей, – извика Николай, – нали купухме буркан с горчица и наденици.

И в тъмното започнаха да топят надениците в горчицата и ядат.

На сутринта …. истинска идилия.

Петър повръщаше, Николай се смееше, а останалите седяха като гръмнати.

На средата на поляната стоеше неотворен буркана с горчица, а до него голямо кравешко лайно. В него се забелязваха отвори  с широчината на наденица….