Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.

В двора на училището бе пълно. Децата весело шумяха.

Ирина бе застанала и им се любуваше. Тази година дъщеря ѝ Нина щеше да бъде в пети клас.

Класната на Нина се приближи към Ирина, поздрави я и каза:

– Колко бързо минава времето. И докато ги погледнеш, те вече са пораснали.

Ирина се загледа в децата и се усмихна.

– Вашата дъщеря, – продължи учителката, – винаги е в добро настроение, а очите ѝ искрят от щастие. Как го постигате? Отдавна работя в училищата, но рядко съм виждала такова слънчево и общително дете.

Ирина се изненада. Тя обикновено бе сериозна майка и държеше на реда в дома си.

– Вероятно го е наследила от нас, – добави тя.

По-късно, когато Ирина сподели думите на учителката с една от колежките си, получи потвърждение, на това, което бе казала.

– Ти също имаш очи излъчващи щастие. Винаги съм ти се учудвала за това. Дори когато имаш неприятности, винаги се усмихваш и имаш мир в себе си.

– В небето има облаци, но те не пречат на слънцето да грее, – засмя се Ирина. – В моето сърце е винаги спокойно, заради моя Спасител, Исус Христос. Именно това ми помага да продължавам напред, да се развивам и да се стремя да дам най-доброто от себе си.

Нина също плачеше и понякога бе огорчена, но тя бе приела в сърцето си Господа, за това всичко при нея преминаваше бързо и очите ѝ отново искряха от щастие.

Така възрастни и деца сияят, изявявайки славата Господна на тази земя.

Прекрасни летни дни. Поле, осеяно с цветя и узряващи плодове. Колко лесно е да сравните всичко това с човешкия живот!

– Всеки ден, е дар от Господ, – въздъхна Страхил и повдигна безпомощно рамене.

Представя си безбройните поводи, които му се предоставяха, за да служи на Бога.

– Всяка минута, трябва да сме постоянно нащрек, – продължи монолога си Страхил. – Ние сме като едно прекрасно цвете, което разтваря цвета си, за това трябва да носим Неговата красота и аромата Му в онези тъмни ъгли, които са лишени от Божията светлина.

Страхил се изправи, закрачи бодро и въодушевено из стаята.

– Нашето житейско поле е осеяно с незрели класове, които обещават богата реколта в бъдеще. Не трябва да ги пренебрегваме. Да не губим нито минута, нито една възможност, за да помогнем да се приберат вече узрелите плодове.

Представи си ширнало поле с натежали класове.

– За нас е отворено голяма нива и в нашата воля е да работим усилено върху него или лениво да сгънем ръце, – подскочи оживено Страхил.

Нека всеки се запита днес: Как е използвал вчерашния ден?

В края на седмицата, всеки да погледне назад и да прецени. Ще види ли зрели плодове на полето или ще признае, че всичко е загубено, защото не е обработено старателно. Всичко погива без бдителни грижи!

Нека си спомним колко е ценно времето и да не губим нито една минута напразно. Тогава полето на живота ще ни се изяви в цялата си разцъфтяваща красота.

Навсякъде има много реколта, нека побързаме да бъдем усърдни работници на Господното нива и нека решим да посветим целия си живот на това.