Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

От продължителното седене в автобуса краката ѝ бяха изтръпнали. Не ѝ се искаше да признае, но май наистина вече остаряваше. Преди години, колкото и дълго да пътуваше, не се изморяваше така.

Емилия след толкова години отново бе дошла в родното си място. Когато стигна площада, се огледа. Търсеше Юри. Май го нямаше днес, иначе щеше да се появи от някъде.

В селото по-рано често се шегуваха с него:

– Ако Юри умре, „надеждата“ на човечеството си е отишла.

Юри бе тукашния луд. И през зимата, и през лятото все бе облечен с едно протрито палтенце. Винаги беше на площада и посрещаше автобусите.

Обикновено заставаше до автобуса и се вглеждаше в прозорците му. От години търсеше някой и като не го виждаше, оглеждаше другите.

Щом посрещнеше и последния автобус, веднага си тръгваше. Свиваше се в някой ъгъл и мълчеше. Погледът му размекваше и най-закоравелите сърца. Юри беше тъжен, отчаян и самотен.

Хората тук не го оставаха гладен, а през зимата го прибираха на топло.

Историята на Юри се бе превърнала в легенда. Хората си я разказваха едни на други.

Вероятно в нея много неща бяха изменени, защото всеки прибавяше по нещо или махаше друго, което не му харесва. Така че от това, което се разправяше, никой не знаеше кое е вярно и кое не.

Говореше се, че на младини Юри силно се влюбил в едно момиче. Един ден момичето тръгнало за някъде.

– Чакай ме! Ще се върна, – казало то, качвайки се на автобуса.

И Юри чакал дни, седмици, години ….. Посрещал и изпращал автобусите. Момичето не се върнало. Никой не знае какво е станало с него. Но Юри продължава да я чака, нали тя му бе поръчала:

– Чакай ме! Ще се върна!

Годините минавали, но вярата му била непокътната. Той срещал всеки автобус и се взирал в лицата на хората, за да види своето момиче.

– Луд е, – ще кажат мнозина.

Да, луд е, но не е могъл да забрави любовта си. Който веднъж се влюби истински, остава си влюбен за цял живот.

Ако някой ви каже:

– Всичко минава и заминава. Няма вече любов.

Тогава му покажете Юри:

– Ето я любовта, чиста и непоклатима.

Форд в младежките си години бил голям ценител и познавач на добрата храна. В джобовете си винаги носел орехи или стафиди.

Всичко се изменило, когато той започнал да се възприема като тяло на машина, а стомаха си като резервоар на гориво, който редовно трябвало да се пълни с гориво.

След това той загубил интерес към храната. Какво значение има какво ядеш, ако всичко служи само за една цел? И започнал да се храни с диви плевели.

Въпреки, че Форд печелел почти по един милион долара на година, той събирал в градината си различни плевели, като от тях правел сандвичи, подправки за горчица и салати.

Изглежда тази диета му е били от голяма полза. Хенри Форд рядко боледувал и доживял до 83 годишна възраст.

Седял старец на пътя и наблюдавал минаващите.

Видял, че идва един човек и води за ръка дете. Мъжът се спрял и накарал детето да даде вода и хляб от наличните им на стареца.

– Какво правиш тук, човече? – попитал мъжът.

– Теб чакам!, – отговорил старецът. – Това дете са ти го поверили, за да го възпиташ?

– Да, точно така е, – изненадал се мъжът.

– Тогава получи малко мъдрост: Ако човек иска да посади дърво, той посажда плодно такова. Ако човек иска да подари кон, подарява най-добрият. Ако някой се осмели да възпита дете, той трябва да му върне крилете.

– Как мога да направя това, като сам не зная да летя?

– Опитай! – казал старецът и затворил очи.

Минали години.

Старецът седял на същото място и гледал в небето. Изведнъж видял как едно дете лети, а след него учителят му.

Двамата стигнали до стареца, слезли на земята и се поклонили.

– Аз върнах на детето крилете му, – с гордост казал учителят и с радост погледнал питомеца си.

Старецът погледнал към крилете на учителя и казал:

– Мен повече ме радват твоите криле ….

Дългите опашки пред гишетата се топяха бързо. Вече трети път обявяваха полета. Симеон подаде на Ана раницата ѝ и някак плахо стисна ръката ѝ.

Бяха се запознали преди две седмици, но все още бяха свенливи като младежи, въпреки че Симеон беше на 43 година, а Ана на 32. Тези, които бяха забелязали смущението им, се побутваха и леко се усмихваха.

„Дали ще се престраши да я целуне?“ – мислеха си те.

Симеон беше сериозен човек и се срамуваше да направи тази крачка. Униформен мъж проверяваше паспорта на Ана. Тя бе останала последна от пътниците.

Внезапно Симеон прескочи заграждението и се втурна напред……

– Стойте! Къде отивате? Там е забранено! – извика след него един от полицаите.

Симеон стигна до Ана, прегърна я и двамата се целунаха, забравили за всичко наоколо

– Какво правите? Какво ви става? Да не сте полудели? – изкрещя служителят. – Господине излезте веднага оттам. Госпожо, самолетът не може безкрайно да ви чака!

– Извинете, – казаха двамата и се разделиха веднага..

– Е, това се казва върхът! – извика един младеж, който бе наблюдавал сцената.

Симеон бързо тръгна към изхода. Сърцето му бумтеше силно, щеше да изхвръкне от гърдите му. Той все още чувстваше нежният вкус на устните ѝ.

Ана се свлече прималяла на седалката в самолета и затвори очи.

„Колко странно и неочаквано стана всичко!“ – помисли си тя.

Още от самото начало между тях беше станало нещо особено. Ана не бе изпитвала такова нещо към друг мъж преди.

На 20 години влюбването е единствено и неповторимо, но на тези години, човек не може да си позволи грешка, защото вече няма време да я поправи.

„Ех, защо не го бях срещнала по-рано? – помисли си Ана. – Хубавото е, че все пак го срещнах, макар и след толкова години…“