Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Асен и Борис се измъкнаха бързо навън от църквата. Вътре все още се чуваше пеене, изглежда службата още не беше свършила.

– Едно и също на всяка Цветница, – измърмори Асен. – Исус на осле, а край него викат, размахват палмови клонки ….

– Ако вникнеш по-добре в тази история, може да откриеш интересни неща, – каза Борис, а очите му грееха.

– Айде и ти като баща ми, – намуси се Асен, – вниквай, мисли, разсъждавай, ….. Дрън-дрън, всичко е толкова очевадно, какво толкова има да му мислиш?

– Добре де, не се дразни толкова, – Борис се опита да успокои приятеля си. – Не ти ли е правило впечатление, че преди това влизане на Исус в Ерусалим има контраст?

– И къде го видя този контраст? – Асен иронично наблегна на последната дума.

– Ами ето, – оживи се Борис, – Всички наоколо се радват, а Исус плаче.

– А да, – махна с ръка Асен, – беше за Ерусалим.

– В целия Нов Завет се споменава само два пъти, когато Исус е плака, – каза Борис.

– Да, спомням си, – почеса се по главата Асен, – Първият път трябва да е, когато плака за Лазар. Втория е за Ерусалим, когато е видял града.

– За Ерусалим ли е плакал или за това, което го очаква там? – попита Борис.

Асен извади от джоба Библията си, отвори на Евангелието от Лука и прочете на глас:

– „Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. Плакал е за хората в Ерусалим, защото те не са имали откровение за Неговата мисия. Ето виж по-надолу какво пише: „защото ти не позна времето, когато беше посетен“.

– Ерусалим не позна времето на Божията благодат, – подчерта Борис, – не позна денят на неговото спасение.

– А как разбираш това? – И Асен отново се надвеси над Библията, – „…в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. За фразата “ в този твой ден“ е ясно, става въпрос за триумфалното влизане на Исус в Ерусалим, когато всички се веселят. Относно „скритото от очите ти“ е очевидно, хората не са разбрали истинската мисия на Исус. Но какво означава: „това което служи за мира ти!“?

– Може би, …. да ни донесе мир, – малко колебливо каза Борис. – А, сетих се. Някъде бях чел, че тези, които идвали за да преговарят за мир, яздели магарета, а нали Исус е бил на осле.

– Това означава, – съсредоточи се още повече Асен, – че основната мисия на Исус е била да донесе мир, т.е. да възстанови мира на хората.

– Поради греха ние сме във война с Бога, но чрез кръста Исус възстанови мирът между човека и Бога, – каза въодушевено Борис.

– И когато повярваме, в това което е направил Исус, това става валидно за нас, – радостно плесна с ръце Асен.
– Хайде да отидем при другите и да им кажем какво сме открили, – предложи Борис.

И двамата тинейджъри се отправиха бодро към църквата ….

В нас действат две сили, подобни на Марта и Мария, тази на съзерцанието и творчеството, но и двете се оплакват на Господа, че брат им Лазар е умрял:

– Ако Ти беше тук, той нямаше да умре!

Господ е винаги наблизо. Той е край нас, когато душата ни умира и чуваме Неговите думи:

– Вярваш ли, че твоята душа ще възкръсне?

– Да, Господи, – казваме и ние като Марта, – в последния ден ….

Но Марта го каза с надежда:

– Вярвам, Господи, че ще възкръсне в последния ден.

А ние? Думите ни звучат тъжно и печално:

– Да в последния ден ще възкръсне …., когато е свършил триумфа на живота, когато е късно да се направи нещо на земята, да се живее с вяра и да ликуваме с усилваща и укрепваща любов …

Господ ни говори в нашата безнадежност и ни дава съвършена възможност:

– Аз съм възкресението и живота, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века.

Във всеки от нас живее мъртъв и победен човек, обкръжен от плач и безнадежност, но чуваме благия глас на Спасителя:

– Не бойте се. Дори и да сте безнадежно мъртви, само едно Мое слово може да ви възкреси и привдигне! Станете и излезте от пещерата на смъртта, понеже Аз живея и вие ще живеете!

Съвестта е вътрешен глас. Но откъде идва? Тя възниква от противоречието между кой и какво?
Нещо като между истината и лъжата.

Съвестта е близо до истината и до правдата, защото хората инстинктивно усещат какво е добро и какво е лошо, кое е истина и кое е лъжа.

Съвестта е шепот на истината. Не ни дава да хитруваме и лицемерим. Но ако ние постъпваме лукаво, не можем да спим и се разболяваме.

Понякога истината ни се изплъзва и остава незабелязана. Тя остава на границата между изкушението и злото.

Вземи коя да е лъжа и намери корените ѝ. Мрежата ѝ непременно ще ви доведе до страха.
Като цяло страхът е компонент на инстинкта за оцеляване.

Да се боиш, това е нормално. Особено, когато страхът е естествен и мигновен, но не и когато е скалъпен, заплетен и украсен с лъжа.

Само за един час у Каблешкови се бяха събрали около 28 души съзаклятници. Неджиб ага бе дохождал втори път, но майка на Каблешков го бе скрила, а на Неджиб ага бе казала:

– Още не се е прибрал, аго.

Някои от съзаклятниците изгаряха от нетърпение да се прогласи въстанието, за тях нямаше значение, че бяха малцина.

Каблешков се обърна към двама от съзаклятниците и каза:
– Отидете в двете черкви и ударете камбаната и клепалата. Така ще се извести на останалите, че въстанието е избухнало.

Гласът на железните и дървените клепала на двете черкви, както и този на пукнатата камбана от черквата „Св. Николай“, разтревожиха населението. Тези звуци бяха някак особени, тревожни.

Жандарите на Неджиб ага, които бяха се пръснали из селото, за да търсят исканите съзаклятници, сега се бяха прибрали в конака.

Щом удариха камбаните, учителят каза на уплашените ученици:

– Това е знакът, че вече ще въстанем срещу неприятелите и притеснителите на народа и ще се бием за свободата си.

Децата бързо тръгнаха към домовете си, те знаеха за какво говори учителя им. Не веднъж бяха помагали на по-големите.

Дружината на въстаниците се бе разделила на две отделения, които тръгнаха от две различни посоки към конака.

Каблешков каза на един от въстаниците:

– Трябва няколко души да завардят Пловдивския път, за да не избягат някои от турците или самия Неджиб.

Въстаникът кимна с глава и тръгна.

Вече се чуваха гърмеж към конака. Хората подали глави навън питаха:

– Какво става?

– Четата с Каблешков е при конака и трепе турци, – каза един мъж въоръжен с пушка.

Наизлизаха мъже с оръжия и започнаха да гърмят.

– Да живее България! Който е въстаник и българин да излезе с нас!- започнаха да викат въстаниците.

На няколко врати се появиха жени и попитаха уплашено:

– Какво е станало? Да не са дошли турците да ни колят?

– Не бойте се, – каза един от въстаниците, – няма никакви турци в селото. Само не излизайте навън,  да не ви убие някой заблуден куршум.

Когато се събраха доста въстаници около Никола, той разясни, каква ще бъде работата на новосформираната чета:

– Ние ще пазим да не избягат някои от турците, които се намират в селото.

Веднага четата се разпръсна около плетовете и ливадите, които се намираха около Пловдивския път. Там паднаха убити двама турци овчари, които не пожелаха да предадат оръжията си.

Мнозина от въоръжените българи лижеха кръв от ножовете си, защото съществуваше суеверие, че който лизне турска кръв, никога няма да се бои от турчин.

Малко след това се зададоха към Копривщица други двама конни жандари, но докато въстаниците ги чакаха да се приближат, за да могат да ги достигнат куршумите, те бързо се върнаха назад.

Навярно бяха видели убития си другар и коня му. Въстаниците им изпратиха няколко куршума, но нито един не ги застигна.

Те първи занесоха  в Пловдив известието, че в Копривщица има въстание.

Каблешков дойде и остана доволен от засадата. След това предложи:

– Да напишем писмо до Панагюрище.

Останалите бързо се съгласиха.

Каблешков започна да диктува писмото:

– Братя! Вчера пристигна в село Неджеб ага, от Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптиета… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…
Копривщица, 20 април 1876 г.
Т. Каблешков.

Писмото  бе написано с мастило, защото кръвта на убитите турци се  бе вече съсирила. Само отдолу на писмото бе нацапан с кръв един кръст.

– Кой ще занесе писмото?

Яви се един млад пъргав въстаник. Каблешков му даде коня си и му каза:

– Не го жали, но гледай да стигнеш колкото се може по-бързо в Панагюрище. Щом дойдеш до Дриновия хан, питай за къщата на апостолите и им предай писмото, Да не се връща докато не видиш, че и панагюрци са въстанали. Да поискаш от апостола писмо, в което се казва, че панагюрци също са въстанали.

Човекът се качи на коня и отлетя, като вихър.