Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.

Влакът бавно се движеше на юг. Във вагон втора класа притичваше малко момченце на около четири години. То се вреше навсякъде и задава непрекъснато въпроси:

– Какво е това?

– Водата ви минерална ли е? А защо не пиете бира?

– Колко остава още до края? ….

Малчуганът пристъпи към една жена от съседното купе. Тя пие сок, от пакет, със сламка.

– Мога ли да взема сламката? – пита малчугана и уточни, – аз ги събирам.

Фъфлейки жената отговори:

– Не, тази сламка е мръсна. Не бива да събираш такива неща.

Жената доволна от себе си, си помисли: “ Размина ми се. Отървах се от настойчивите и досадни въпроси на този дребосък“.

Детето се замисли за малко, а след това каза:

– А място да я изхвърлите намерихте ли?

Всички наоколо се превиваха от смях, а жената засрамено наведе глава.

Малчуганът продължава навътре във вагона. След минута от там се чуваше бурен смях. Зад момченцето вървеше малка група от хора, които с любопитство наблюдават действията и думите на малкия.

В едно от купетата пътуваха майка с 17 годишната си дъщеря и млад мъж, който от време на време тъжно поглежда момичето и венчалния пръстена на ръката си, като същевременно тежко въздишаше.

Малчуганът видя пръстена и каза възмутено:

– Чичковците не носят пръстени.

Хората наоколо затаиха дъх. Младият човек се изчерви ….

Изведнъж момичето погледна младежа и каза:

– Понякога и чичковците носят, но не за дълго.

Хората възторжено приеха думите ѝ, а младежът се изчерви още повече ….

Момченцето посочи с пръст пръстена и зададе следващия си въпрос:

– Той може ли да се сваля?

В настъпилата тишина се усещаше напрежение.

Младежът вдигна глава погледна девойката и със съкрушен глас каза:

– По принцип да …. Но тогава е още по-тежък, отколкото когато се слага.

Хората завикаха възторжено:

– Браво! Добре го каза ….

След това на малчугана дадоха шоколад, а на младежа наляха бира.

Кога стигнаха, никой не забеляза, пътят бе изминат неусетно.

Един учител обясняваше в час по математика свойствата на функциите. Той даде пример с хиперболата „1/х“.

Учителят попита:

– Какво ще стане с графиката на функцията „1/х“, когато „х“ е положително число клонящо към нула?

Показа клон на кривата, който се издигаше нагоре и все по-нагоре към безкрайността.
След това учителят попита:

– До къде ще стигне тази крива?

Вероятно очакваше, някой от учениците да му отговори: „До безкрайност“.

В стаята настана тишина. Учениците опулиха очи в графиката и безнадежно се мъчеха да открият отговора.

Учителят, за да им помогне, посочи тавана и попита:

– Какво е там над всичко останало?

Тихо, но уверено от задните чинове се чу глас:

– Бог.

Шаляпин си спомнял с чувство за хумор особения метод на „възпитание“ на гласа, който използва неговия учител Д.А. Усатов.

Чувайки, че неговия глас отслабвал, той удрял със замах ученика си по гърдите и викал:

– Опрете се, по дяволите! Опрете се!

Шаляпин съвсем не разбирал на какво трябва да „се опре“.

– Едва по-късно, той ми обясни: „Трябва да опираш звука на дишането, да го концентрираш ….“ – със смях разказвал Шаляпин, когато вече бил известен певец.

Елена се озърна плахо и влезе бързо в местната клиника.

– За преглед ли? – попитаха я на рецепцията.

Елена само кимна с глава, тъй като не знаеше какво да каже. Тя беше много уплашена.

– В коридора, третата врата в ляво, – упъти я жената зад прозорчето.

Елена тръгна бавно и внимателно оглеждаше всичко наоколо. Когато стигна посочената врата видя, че няма никой наоколо и плахо почука на вратата.

– Влез, – чу се глас от вътре.

Елена бутна вратата и влезе.

– Здравейте! – каза мъж на средна възраст с бяла престилка.

В отговор Елена смотолеви нещо подобно на поздрав. Лекарят усети, че жената срещу него е притеснена.

– С какво мога да ви помогна? – попита той.

Елена посочи малък белег и каза:

– Там е зашит чип.

Лекарят не ѝ повярва и си помисли:

„Горката жена, сигурно е превъртяла. Навярно е преживяла нещо тежко, което е спомогнало да я разстрои“.

– Наистина има чип, – настоя Елена на своето.

Лекарят, за да я успокои и каза:

– Сега ще отидете да си направите рентгенова снимка и след това двамата заедно ще погледнем, дали има нещо там.

Елена разбра, че не ѝ повярва, но се подчини и отиде до стаята до която я прати лекарят.

– Идете в стая номер 9, с тази бележка, – каза лекарят.

И той и подаде къс хартия, на който бе упоменато, че е необходимо да се направи рентгенова снимка на посоченото място.

Когато, Елена му донесе резултата, лекарят ахна:

– Вътре наистина има нещо, – каза замислено той.

Без да отлага той бързо отстрани нещото и остана изумен. В ръцете си държеше радиофар използващ технологията RFID-Chip.

Обикновено такива устройства използват собствениците на котки и кучета, които се страхуват да не изгубят любимците си. За първи път той виждаше такова нещо поставено на човек.

– От къде имате това? – попита лекарят.

– Аз изкарвам прехраната си като проститутка – наведе глава Елена. – Да работя това ме накара моя приятел. За да знае къде се намирам през цялото време, ми приши този чип …

– Защо не се обърнахте към полицията? – попита лекарят.

– Страхувах се, – каза съвсем тихо Елена, – той контролираше всяка моя стъпка.

– Как успяхте да дойдете тук? Той знае ли къде сте сега?

– Разболях се и той ми разреши да дойда до клиниката …

Лекарят веднага се обади в полицията.

Елена беше спасена, а нейният сутеньор попадна зад решетките.

Лекарите играят важна роля в борбата срещу трафика на хора, защото те са в състояние да спасят жертвите на тази срамна търговия.

В края на краищата, 87,8% от жертвите рано или късно се обръщат към лекарите за помощ.