Митко се погледна отново в огледалото.Той стигна до някаква яснота в мислите си. Разбираше, че не може да бъде друг и оцеляваше, благодарение на тези, които му бяха оказали доверие.
В този момент през прозореза влезе врабче. Врабче като всяко друго доверчиво и гладно. Паникьосано то започна да търси изход стремглаво със всичките си сили.
Тъй като вземаше стъклата на двукрилите прозорци за изход, удари главата си няколко пъти в тях. Полетя към тавана сторил му се като бял облак и го окървави от раните придобити от предишните сблъсъци.
Димитър беше хладнокръвен във всичко, което вършеше. Скочи да помогне на врабчето, но разбра, че това е безнадежна работа.
Птичето разбираше, че се блъска в илюзиите си, но това не му помагаше да намери естествения изход.
То се уплаши още повече и само случайният му безумен опит се овенча с успех.
Окървавено, с писък опианено от щастие, врабчето отлетя към свободата си.

Не си мислете, че някой е по-умен или по-сръчен от вас. Просто те са почнали по-рано да се упражняват.
Понякога записвам неща, които като купчини смутени мисли нахлуват в главата ми. Написаното не винаги е най-доброто, но аз съм доволна, че някой пълзи по тези редове и това му е интересно.
Всичко тръгва от идеята и опира до очакванията. Иска ти се да направиш най-доброто, най-същественото, така че да грабнеш сърцата на хората. Лошото е, че винаги сме притиснати от срокове, но винаги в нас е останала сила, да възобновим опитите си, дава ни се още един шанс през оставащите дни от живот ни.
Зачеркнете големите неща и обърнете поглед към важните. Вярвам, че това ти звучи доста мотивиращо, така че то е достатъчно да отвлече желанието ти да сливаш времето си с разни боклуци и да насочи вниманието ти към нещо по-рационално.
Основното нещо е човек да има цел. Когато човек има такава, разбира стойността на времето.
„Обърнах се, и видях под слънцето, че надтичването не е на леките, нито боят на силните, нито хлябът на мъдрите, нито богатството на разумните, нито благоволението на изкусните, но на всичките се случва според времето и случая“ (Екл. 9 : 11).

Те помнят времето на Иван Грозни, Юлий Цезар и древните хора, но ние можем само да се докоснем до тях и да разберем дали са расли тогава добре.
Става дума за дърветата дълголетници.  И, честно казано, възрастта на някои от тях просто не се побира в главата ни.
Уникален английски дъб расте в северната част на региона Астрахан, почти на края на зоната на неговото разпространение. Този поти 450-годишен изполин има обиколка 6 метра, а короната му напомня на гора, която има диаметър 40 метра.
Тези дървета са стари таймери, свидетели на исторически събития, или са свързани с исторически личности. В много страни се смята, че са живи паметници.

С развитието на Интернета, хората престанаха да си изпращат писма по пощата. И защо им е? Няколко реда в електронната поща и за секунди „нужното е направено“.
С развитие на пощенските услуги, хората все по-малко използват обикновената поща.
Интересното е, че след появата на пощите, хората искали да проверят до колко тя е стабилна и за целта изпращли невероятни неща по нея.
В САЩ Пощенската служба се е появила през 1913 г. Какво ли не изпращали хората по нея?
Джеси Боге и Глен Есте, от Охайо, пресметнали, че по-евтино ще им излезе да изпратят сина си на село при баба му като пратка, отколкото да му купят билет за влака. Те платили 15 цента за марките и го „застраховали“ за 50 долара.
Началникът на пощите, бързо прикрил такива възможносто за пратки, но хората продължавали да заобикалят тези правила, като например, изпращането на 14 килограмово дете при баба му. Тази мода приключила, след като стигнала своя връх през 1915 г. Така изпращането на деца по пощата било прекратено.
Но ето ви и още един интересен слуай.
Роб получил свободата си, като бил изпратен по пощата.
Това било най-голямото бягство от робство за времето си. В главата на Хенри Браун дошла гениална идея. Да се изпрати сам по пощата там, където не съществува робство.
На 29 март 1849 г. Браун взел дървен сандък и с помощта на приятелят си склададжия, 90-килограмовата пратка била изпратена във Филаделфия в дома на  аболиционистта  Джеймс Милер МакКим.
Беглецът толкова възхвалявал собственото си бягство, че през 1850 г. правителството приело Закон за избягалите роби. Много роби биха предпочели Браун да си държи устата затворена и да не разпространява историята си, така че и други да могат да направят същото.

По телевизията и киното виждаме, че тези, които се давят започват да пляскат по водата и да викат за помощ. Поради това невярно описание, можем да не разберем, че човек потъва.
Разбира се, това не означава, че ако човек размахва ръце във водата, пляска по нея и вика за помощ, то той не се нуждае от помощ. Но в такъв момент той все още не потъва, имате все още време да го спасите.
Човек, който наистина потъва устата и носът му са потопени във водата. Така той получава все по-малко кислород, който не може да вдиша. Необходимата глътка въздух води до инстиктивен стремеж да извика за помощ. Това е всичко, което може да направи един давещ се, когато главата му се подава над водата и вдиша въздух.
Той няма да може да размахва ръце, защото те ще бъдат заети да задържат устата му над водата. Болшинството давещи се отстрани изглеждат като, че се мъчат да намерят опора или да се изкачат по невидима стълба. Човек остава във вертикално положение с наклонена глава назад. В такъв момент потъващият няма да използва краката си, за да се задържи над водата.
Неопитният наблюдател ще мисли, че човекът просто си спортува във водата, но ако той се държи така, това означава, че скоро ще потъне. Когато това започне, на жертвата остават още 20 секунди, преди да запоне да потъва.
Така умира човек, ако не дойде помощ навреме.