Доктор Лечев беше по-голям от Асен поне с двадесет години. Когато се срещнеха пред блока винаги се поздравяваха. Почти нищо не знаеха един за друг.

Днес докторът видя оклюмалата физиономия на Асен и го заговори. Той бе чул през какво минава младият човек. Може ли да затвориш устата на хората?

– Още не съм оглупял от старост и знам как стават тези неща, – каза той. – Ще ти разкажа една история от живота си, в която има послание.

Асен го изгледа изненадано, но кимна с глава и каза:

– Добре.

– Когато с Маги се преместихме тук, току що бях приключил стажа си в болницата. Бях по-млад от теб. Обичах медицината и изгарях от нетърпение да започна практика. Маги много искаше да имаме деца. Тя търпеливо изчака да свърши стажа ми, но аз исках да градя кариера. Тогава се появи синът ни.

– Дечко ли? –  попита Асен.

– Не, – отговори Лечев. – Дани се роди в неделя, в четири часа сутринта. Ти не го познаваш. Роди се много преди Дечко. Дани беше прекрасно дете, обичах го много, но го виждах за много малко време, само вечер, няколко пъти в седмицата. Понякога му четях приказки, преди да заспи, а в неделя двамата играехме заедно в парка.

И той посочи към парка, който двамата добре познаваха.

– Работех много до късно. Обичах го, но бях много зает. Имах претоварена програма и прекалено много отговорности

– Разбирам, – поклати тъжно глава Асен.

– Маги искаше да имаме и други деца, но аз казах  – не. Все още изплащахме някакви заеми, а бях и прекалено много заангажиран.. На нея това не ѝ харесваше, но се примири.

Лечев наведе глава.

– Дани почина на три години. Ракът го унищожи за кратко време. – Асен прочете в очите му много болка. – Не бих искал да се връщам към тези спомени, това дете не заслужаваше да преживее такова нещо.

Докторът изведнъж млъкна. Когато продължи, гласът му звучеше глухо:

– Ако Дани не беше починал, никога нямаше да имам Дечко. Сега Дани е само спомен, а животът на Дечко познавам от самото му начало до сега. Бях през всичките тези години по-близко до него и за това проследих растежа и възмъжаването му.

– Не разбирам, докторе, защо ми разказвате, всичко това?

Лечев постави ръката си на рамото на Асен и се взря в очите на младежа.

– Лошите неща, които се случват в живота, не са вечни, нито са лишени от надежда. След всичко преживяно, мен ме очакваше Дечко. И за теб има нещо специално, само трябва да вярваш.

– Отдавна не съм ходил на църква, – призна си Асен.

– Това помага, но на теб ти трябва и друго нещо.

– Какво? – погледна с очакване Асен.

– Желанието да оцелееш.

Срещаха се често. Всеки имаше ателие, но когато се задъхваха от затвореното пространство, излизаха навън, независимо от сезона и времето. Не бяха си уговаряли среща, но времето, през което излизаха за отдих и ново вдъхновение, като че ли нарочно съвпадаше и те се виждаха на едно и също място.

Днес снегът беше затрупал всичко, което му се бе изпречило насреща. Хората преминаваха, но изглеждаха като черни сенки върху бялата пелена. Краскин подуши снега, хвърли четката, облече палтото и закрачи към парка.

През това време Иконописов стоеше пред платното и изтриваше нанесениите щрихи. Отново мацваше нова краска, но остана недоволен и започна да я заличава. Въздъхна дълбоко, остави палитрата и реши да излезе. Когато стигна до парка видя на среща си Краскин и се засмя. Ръкуваха се и решиха да отскочат до близката бирария.

Когато седнаха на масата в заведението, се спогледаха и се засмяха.

– Е, пак случайно се срещнахме, – тупна с ръка по коляното си Краскин.

– Все така се случва, че като изляза и ти си насреща, – плесна с ръце Иконописов.

– Какво пак ли не върви? – попита Краских. – То и при мен беше така, иначе като дойде музата, не усещам как времето лети.

– Рисувам портрет на жена, – започна тихо Иконописов, – нещо ми убягва. Това не е портрет по поръчка, а блян на моите сънища и мечти.

– Истинското претворяване изисква вникване на дълбоко, а ние искаме да изразим само видимото. Това особено се усеща в портретите на жени, – каза Краскин.

– Всяка жена  не представлява нищо повече от игра на багри, а трябва да се уловят движенията и звуците. Жените променят дори дишането си. Всеки миг дъхът им е различен.

– Никой мъж не трябва да си въобразява, че би могъл да пресъздаде върху платно своя идеал.

Краскин напълно разбираше колегата си по четка.Той също живееше сам и до него нямаше някоя муза, която да добавя различен нюанс в делниците му.

За да отклони Иконописов от мрачните мисли, които го бяха обзели, Краскин попита:

– Какво ли изпитва жена, която никога не е сигурна в съпруга си?

– Имаш предвид,че няма достатъчно силен характер, – подхваха Иконописов, – или че го е страх да опари собствените си пръсти  и да се включи в нещо добро?

– Виж младите, – махна с ръка Краскин, – влюбват се преди да са разбрали какво представлява живота и всеки ден им се струва празник щом са заедно, но много скоро всичко се превръща в делник.

– Жената не бива да се обвързва с мъж, който зависи от родителите си и пилее времето си с надеждата, че друг ще се погрижи за него, дори и за семейството, което е създал, – каза назидателно Иконописов.

Двамата помълчаха, загледани в заскрежение прозорец.

– Какво всъщност представлява портрета на една жена? – Иконописов отново се върна в мислите си към недовършената си картина.

– Боите и глината са неподходащ материал, – обади се Краскин. – Те само замъгляват и принизяват идеите, вместо да ги извисяват. Езикът е далече по-изтънчено средство за тези, които не могат да рисуват.

– Да, но ние сме избрали четката с теб, – възрази Иконописов.

Чашите им бяха отдавна празни, но те мълчаха. Вероятно нови идеи и мисли нахлуваха в главите им, между които и образа на една жена, жадувана и недостижима за всеки от тях.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.