Завистта, разприте, раздорите и разделенията върнаха християните от Коринт обратно към физическото или плътско им състояние, в което те са били преди да бъдат родени отново.  Това толкова е забавило тяхното духовно израстване, че те не могли да разберат това, на което искал да ги научи апостол Павел.

Днес сатана изпраща сред нас същия дух на разделение. Той знае, че един дом, разделен против себе си, ще падне.  Но ако отидем към единството на вярата ни, то ще достигне пълния ръст на Христос.

За това дяволът ни е изпратил духа на разделяне, за да действа в личния ни живот, в нашите църкви, в обществен ни живот и нашето семейство.

Той преследва същата цел, да предизвика завист, разпри, раздори, разделение и да възпрепятстват нашето духовно израстване, както направи с християните в Коринт.

Но ние не трябва да се поддаваме на този дух. Павел казва: „действуващи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос“.

Сравнете „действуващи истинно в любов“ с „завист, спорове и разногласия“. Това са напълно противоположни неща. Не можете да ги правите едновременно.

Когато действаме истинно в любов, ние растем. Когато завиждаме, караме се и се отделяме един от друг, ние се връщаме към първоначалното си състояние.

Не позволявайте на сатана да забавя вашия духовен растеж, поддавайки се на духа на разцепление, но говорете истината в любов и растете чрез Него във всичко!

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.

Една жена, която служила като мисионер в Китай, попаднала в японски плен по време на Втората световна война. Тя могла да носи със себе си една от забранените книги – Евангелието от Йоан.

Мисионерката внимателно скривала Евангелието, преди да заспи с покривалото на главата си и запаметявала по един пасаж от него. Така тя научавала поне по един стих на ден.

Когато затворниците били освободени, те едва движели краката си, но мисионерката изглеждала съвсем бодра.

Някой казал:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Кореспондентът на списание „Life“, който получи интервюто от нея отбелязал:

– Да, определено е промит мозъка ѝ. И това е направил Бог.

Добре е не само да се чете Божието Слово, но и да се учи наизуст.

Възможно е, първоначално това да изглежда трудно, но като повтаряш стиховете, то ще пуска корени в теб.

Когато в живота ти има трудности, тези стихове ще изплуват от паметта ти и ще укрепят надеждата и вярата ти.

Дръж в сърцето си Божието слово. Това е полезно за теб.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.

В залата беше мрачно. Светеха само няколко лампи, които пропускаха оскъдна светлина. Бяха го хванали преди два часа. Вързаха му ръцете и очите и  с кола го бяха докарали до тук.

Орлин беше спокоен въпреки усещащото се напрежение в пазачите му.

Изведнъж голямата желязна врата пред него се отвори и влезе някаква дребна фигура. Вероятно бе една от ръководителките на организацията, която преследваха.

Тя застана на няколко крачки пред него. Слабата лампа отстрани освети  лицето ѝ. На устните ѝ се появи жестока усмивка.

– Името ми е Гуай Лу – каза тя с глас лишен от емоция. – Очаквах тази среща с нетърпение.

– Не мога да кажа същото, – отвърна Орлин. – Може би ще ми обясните защо съм тук.

– Искам да ми кажете къде се намира доктор Кирков – заяви тя.

Орлин сви рамене.

– Той е защитен от правителството. Не мога да ви кажа къде го държат…. Някой се е опитвал да го убие.

– Наистина ли? – ехидна усмивка пропълзя по устните ѝ. – Кой би искал да причини нещо лошо на гениалния доктор?

– Същите, които отвлякоха хората, разработващи ваксина от отровата на една мекотело.

Жената го изпепели с поглед. Лицето ѝ почервеня от гняв.

– Това, което не знаете е, – каза тя, – че наша фармацевтична компания правеше експерименти с ваксината  върху нашумялата преди 5-6 години болест. Тя бе предназначена за световния пазар, но по невнимание създаде по-опасния и адаптивен щам. Искахме да го унищожим, но някои по-умните глави между нас надделяха.

– Защо умните ви глави не са попречили на вируса да се разпространи?

– Стана случайно. Щяхме да изчакаме, докато разработим антидот, преди да го пуснем. Разберете, вирусът е част от нашия мащабен план за дестабилизиране на правителството. Предишната епидемията почти свали лидерите от власт. Помислете само, как щеше да реагира обществото на тяхната безпомощност, да се справят с още по-смъртоносен вирус. Тогава нашата организация щеше да се намеси и да спаси хората. В замяна, ние ще се сдобием с власт и богатство. Можем дори да заемем мястото  и на правителство.

– Знаете ли, че до няколко дни вирусът ще достигне до по-големите градове?

– Беше въпрос на време. Знаехме, че каквото и да предприеме правителството, нищо няма да помогне. Колкото повече хора, толкова „по-весело“ ще стане положението.

– Готови сте да унищожите хиляди хора, за да създадете неприятности на правителството? – попита изненадан Орлин.

. – Какво ако убием няколкостотин, а дори и няколко милиона? Ние сме много. Една епидемия би била по-ефикасно средство за контрол на населението.
– Няма да можете да удържите вируса, дори и с ваксината, която разработвате в лабораторията си. Той ще се разпространи прекалено бързо. До седмица ще бъде навсякъде.

– Смъртта на милиони души ще бъде най-убедителната причина хората да си купят нашата ваксина, – засмя се тя. – Търсенето определя предлагането.

– Трябва да сте побъркани, щом мислите така. Няма да ви се размине всичко това безнаказано.

– Нашите лидери са ненормални. И предишни правителства са се опитвали да разрушат организацията ни, но са си платили скъпо за това. Били сме тук много преди днешните така наречени водачи на народа. Няма да позволим да бъдем изхвърлени на боклука.

Чу се силен трясък. Блесна ослепителна светлина и Орлин загуби съзнание. Но дори в последните минути бе спокоен. Неговият екип идваше на помощ, за да спре тези психопати.