Обдуля произхожда от древно индианско племе, което в продължение на много векове съхранява своята култура и традиции. Това племе е известно със своето благоговейно отношение към природата и животните.

От ранно детство бащата е учил момичето да се качва по върховете, да добива реколта в пустинна земя и да се грижи за дома си.

Но Обдуля мечтае да види света. И заради тази се мечта преодолява 49 км, за да иде на училище и да бъде на крачка по-близо до целта си.

За нея такива планински преходи са ежедневна рутина.

Тя не се страхува и не се уморява, а в очите ѝ гори ентусиазъм.

– На мен ми харесва да ходя на училище, – казва Обдуля. – Бих искала да отида в Ню Йорк, в Италия и да посетя Мексико Сити. Искам да стана учителка, за да се сбъднат мечтите ми.

Жител на Нортфилд разхождал кучето си и забелязал необикновенно същество, което изглеждало като много голям червей.

Въпреки че, зрелището изглеждало толкова отблъскващо, очевидецът решил да разгледа по-отблизо тази загадка на природата. Той много се изненадал, когато разбрал, че това не е едно тяло, а хиляди гъсеници, обединени в едно.

Някой предположил, че в дадения случай гъсениците са демонстрирали модел на поведение, което е характерно за някои насекоми, при което по-нискостоящите се стремят да са на върха, а тези, които са на върха пълзят надолу, благодарение, на което общата маса се движи бързо.

Едно лято си казах:

– Имам нужда от море, от морски въздух за подсилване.

И аз се отправих към морския бряг, но морето, плискайки своите вълни ми прошепна:

– Не е в мен.

Престоят ми на морето не ми донесе това, за което мечтаех.

Тогава си казах:

– Ще намеря почивка на планинските възвишения.

И отидох в планината. Събудих се рано сутринта.  Пред мен бе величествена планина, която толкова много желаех да видя.

Но тя също ми каза:

– Не е в мен!

И тя не ми даде желаното удовлетворение.

О, имах нужда от океана на Неговата любов. И от планинските висоти на Божиите истини вътре в мен. Аз се нуждаех от тази мъдрост, за която бездната казваше:

– Не е в мене тя!

Мъдростта е несравнима със скъпоценните камъни и златото. Христос е нашата мъдрост, която задоволява нашите най-дълбоки нужди.

Нашето вътрешно вълнение може да бъде успокоено само от откровението на Неговото вечно приятелство и любов към нас.

Не можете да удържите орел в гората. Може да съберете около него избрани пернати певци, да му предоставите място на най-красивия бор, да поръчате на другите птици да го снабдяват с отбрана храна, но към всичко това той ще се отнесе с презрение.

Разперил могъщите си крила, устремил очи към Алпийските върхове, той ще се понесе високо към чертозите на предците си, сред непристъпните скали, където се чува музиката на дивите виелици и грохотът на водопади.

Душата на човека, с нейните орлови влечения към висините, не може да се успокои извън своето местообитание на „скалата на времето“. Чертозите на нейните предци са на Небесата.

Нейните планински укрепления се намират в самия Бог и в Неговата неизменна верност. Нейният царствен полет се носи в посока към Вечността.

Разхождаха се безмълвно. Дървета, храсти и тревички бяха окъпани в слънчева светлина.

Симеон бе вперил поглед към близкия връх на планината, който ясно се очертаваше със своята зеленина в небесата. Станка заничаше между малките тревички, търсейки цветя и гъби.

– Как можеш да накараш хората, – наруши тишината Симеон, – да вземат решение, основавайки се на собствената си логика? Та те постоянно са бомбардирани с информация от телевизията, вестниците, радиото и интернет.

– Виж, колко интересно се получава, – засмя се Станка. – Постоянно гледаме реклами, които се стараят да ни накарат да купуваме. Когато ги гледаме за не знам кой си пореден път, не започваме да им вярваме, но нещо ни кара въпреки всичко да им се подчиняваме.

– Рекламата създава образи, – каза Симеон.- Виждаш на екрана как един човек носи нещо, което го прави много щастлив. И когато видиш това „нещо“ на витрината в магазина, у теб възниква образа на щастливия човек.

– И понеже си потиснат от градския начин на живот, – продължи мисълта му Станка, – пожелаваш да се почувстваш щастлив, като оня човек от рекламата.

– Ти знаеш, че този предмет, не прави човека щастлив, – продължи разсъжденията си Симеон, – но емоцията, която се е създала у теб след като си гледал рекламата, надделява над здравия разум.

– Но това са само чувства, – поклати недоволно глава Станка.

– Разума ти крещи: „Недей го прави!“ Но не ти предоставя алтернатива….

– Точно така, – съгласи се Станка. – Ние купуваме рекламираната стока, подмамени от емоцията, като си мислим, че това ще ни направи щастливи.

– Наистина, – намръщи се Симеон. – Някои реклами са красиви, но целта им е една и съща.

– Като бонбон в красива опаковка, който разваля зъбите, – допълни Станка.

– Какво излиза накрая? – попита Симеон. – Телевизията е основен източник, който насочва ума на на човека към поддържане на материалния свят. Но кой кара това да се случва?

– Този образ се поддържа от хората. За тях той е ценен. И всеки, който се различава по мислене от тях, бива преследван и обявен за предател.

– Не можеш да накараш хората да повярват в нещо друго, – махна с ръка Симеон. – дори да е логично, разумно и полезно.

– Това е така, защото хората са с притъпени сетива. Обременени с пристрастявания към какво ли не, – констатира Станка.

– Те вярват най-вече на чувствата си, – заключи Симеон.

Колкото и да говореха, и двамата разбираха, че трудно биха променили нещата. На заслепен човек, много трудно можеш да му покажеш и докажеш истината.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….