Posts Tagged ‘врата’

Можеш и на облаците да ме пренесеш

сряда, юли 19th, 2017

images- Господи, помогни ми, – шепнеше Ана.

Тя получи рано сутринта SMS от дъщеря си Мария: „Мамо, нещата са зле, ела“.

След това тя много пъти опитва да се свърже с детето си, но така и не успя. Започнаха да се въртят страшни картини в главата на Ана.

– Какво ли се е случило с Мария? Трябва да отида, но от къде да взема пари на заем? А и началникът ми дали ще ме пусне?

Почти всичките си пари тя изпращаше на дъщеря си, за да не гладува. Мъжът ѝ бе добър и чувствителен човек, за това Ана не пожела да му каже.

– Ако му кажа, – простена жената, – може и инфаркт да получи. – Господи, запази Мария, – шепнеше в маршрутката отчаяната майка, – прости ми, Боже, че дълго време не съм ходила на църква. Приятелките ми се присмиват и аз се притеснявах. Господи, аз съм грешната, мен накажи, но пощади дъщеря ми.

Колата пристигна и Ана слезе. В канцеларията завари колежките си, начервени и гримирани, да клюкарстват за шефа си. Те бяха още неомъжени, но често прехвърляха работата си на Ана, а тя не можеше да отказва, нали си беше „добричка“. За това понякога оставаше до късно, да свърши работата и на другите.

– Момичета, – обърна се Ана към хихикащите служителки,  заемете ми малко пари, трябва спешно да отида до дъщеря си, нещата не са добре при нея.

– Ако имах пари, щях да отида на околосветско пътешествие, – каза надменно едно от момичетата.

– Аз нямам пари, – отряза я друга, – Нищо няма да се случи на златната ти дъщеричка. Остави я, нека бъде малко по-самостоятелна, няма цял живот да вървиш след нея. На 17 години напуснах дома си и започнах да работя. Не трябва да я глезиш толкова.

Ана едва сдържаше сълзите си.

– А дали ще те пусне шефът? – засмя се трета.

Ана плахо почука на вратата на началника си. Той беше побелял мъж в пред пенсионна възраст. Предпочиташе повечето спешни въпроси да разрешава с Ана, а младите не ги допускаше до нещо по-сериозно.

Манолов бавно вдигна глава:

– Добре направихте, че дойдохте, – каза той на Ана, – трябва да се направи отчет. Вземете тези папки и се постарайте бързо да го изготвите, чакам комисия от столицата.

– Господин Манолов, моля ви да ми дадете малко отпуск, да отида до дъщеря си, вие знаете тя учи в София. Ще ви помоля и за малко аванс, за билетите… – каза бързо Ана.

– Какво говорите, – скочи Манолов. – Началството идва при нас, а вие…. Всички имаме деца.

– Може някое от момичетата да направи отчета, колко пъти съм им помагала, – Ана опита отново да смекчи сърцето на шефа си.

– Те имат друга работа, – отряза я Манолов. – Отивайте да правите отчета и да не забравите папките.

Ана бе като полята с ледена вода. Взе папките и излезе от кабинета на шефа си. Младите момичета с правеха, че усилено работят, като тракаха по клавишите нещо.

Ана седна на стола, отвори едната от папките на бюрото си, но нищо не можа да прочете от нея.

Извади от джоба си снимката на дъщеря си, сложи я пред себе си и се помоли отново:

„Боже, направи някакво малко чудо. За Теб това е нищо. Можеш и на облаците да ме пренесеш в София“.

Тя седеше и гледаше образа на дъщеря си.

Изведнъж облаците зад прозореца се разсеяха и прашната стая бе осветена от слънцето.

Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Манолов смутен.

– Такива ми ти работи, Ана, – започна той. – простете на стария глупак. Началството звънна, плановете им се изменили. Докладите трябва бързо да се занесат в София. Поръчах ви вече и билети, ще тръгнете след половин час с автобуса. Ето ви документите и командировъчните.

Шефът се скри за тапицираната врата, а Ана затвори очи и благодари на Бога.

Когато стигна в София, тя предаде документите и се отправи към квартирата на дъщеря си. Когато Мария я видя, замря от изненада:

– Мамо, ти тук? – и се хвърли на шията на майка си. – Радвам се да те видя. При мен нещата се оправиха. Сега съм добре.

– О, не се съмнявам в това, – засмя се щастлива Ана.

Защо са избрали тези украшения

петък, юли 14th, 2017

indexКогато се раждало дете в гръцка къща, домът се украсявал. По това какво украшение било сложено на вратата, можело да се разбере, каква рожба се е родила.

Имало само две възможности: маслинови клонки и вълнена прежда.

Защо са  били избрани точно тези предмети?

С маслинови клонки са кичели вратата, когато се е раждало момче, защото imagesмъжете цял живот са работили, воювали и участвали в съревнование.

Нали победителите в Древна Гърция са били награждавани с венец от маслинови клонки.

Вълнената нишка се появявала над вратата в дом, където се раждало момиче, защото жените през целия си живот са ангажирани с домакинска работа.

Когато разума и чувствата са несъвместими

четвъртък, юли 13th, 2017

zhenshhina-u-oknaЗа петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?

Продавач прогонил мечка, която имала намерение да открадне бонбони

неделя, юли 2nd, 2017

02072017-bear-in-the-shop-1Роджърс Тибодо, работещ в магазин за алкохол не се зарадвал много, когато видял, че в помещението през отворената врата е влязло голямо куче.

Когато продавачът по внимателно се вгледал в неканения „посетител“, се оказало, че това не е куче, а мечка. Тогава Роджър още повече се ядосал.

Животното спряло пред рафта със сладки и даже се изправило на задните си лапи, за да ги види по-добре.

Въпреки, че малко се изплашил, Роджър разбрал, че животното е решило да направи престъпление и решил да защити бонбоните от посегателството на крадеца.
Мъжът се развикал и силно взел да пляска с длани. Мечката решила да няма нищо общо с такъв жесток продавач и избягала от магазина.

Няма престъпление

петък, юни 30th, 2017

imagesГрупа хора бяха обиколили количката на възрастна жена. Тя обясняваше като сочеше прозорците на дома си, които бяха покрити от мрежи, като предпазна мярка за крадци:

– Вижте мрежата как са я изкривили. Опитали са и рамката да изтръгнат.

– Ти видя ли ги, – обърна се закръглен мъж на средна възраст.

– Най-напред чух само тропане и удари, после нещо стържеха…..

– Защо не звънна веднага в полицията? – попита млад къдрокос младеж.

– Уплаших се и започнах да викам: „Асене, викай полиция, дошли са айдуци“. И те се разбягаха. – обясни сакатата жена.

– Тя като ми се обади, веднага звъннаха в полицията, – каза Тереза, жената, която идваше да ѝ помага. – Попитаха за адреса и казаха, че ще дойдат веднага, но вече минаха 40 минути, а тях още ги няма.

– Можеха да ме убият, – трепереше жената в количката. – То поне да имаше какво да вземат….

– А бай Кольо дето го пребиха преди месец, да не би да е имал? – каза намръщено Асен. – Намерили са само 20 лева и взели телефона му. Но човека още бере душа, скоро се е прибрал от болницата, но не може да се движи.

Полицейската кола спря пред външната врата на дома на баба Петра, саката жена, която още не се бе отърсила от страха, преживян при опита за нахлуване в дома ѝ.

В двора влязоха двама полицаи. Единият бе слаб и висок, а другият по-дребен и леко закръглен.

– Добро утро, – поздрави по-ниският от полицаите. – Какво се е случило.

– Щяха да ме убият, – извика истерично баба Петра.

– Влязоха ли при вас? – попита по-високият полицай.

– Не, помъчили са да влязат през прозореца, – запъхтяно обясни възрастната жена. – Вижте как са изкривили мрежата, откърти ли са и рамката, но като извиках, те побягнаха.

– Имаше ли някой при вас? – попита същия полицай.

– Тереза, жената, която ми помага дойде малко по-късно, – каза баба Петра.

– Нещо откраднато ли е? – попита дребният полицай.

– Не успяха, но следващия път, може и да … – ядосано каза сакатата жена.

– В случая няма престъпление, – започна да обяснява по-високият полицай. – Ако сте ги видели или знаете кои са, можем да отидем и да ги предупредим, повече да не ви закачат.

– Но вижте, те са нападнали дома ми, явно има следи, – извика баба Петра. – Как така няма престъпление? Какво искате, да намерите трупа ми и всичко тук да бъде разхвърлено и разбичкано ли?

– Извинете, – каза малко по-меко по-ниският от полицаите, – такъв е редът. Познахте ли някой от нападателите?

– Минчо, копелето на Петър и Васил на баба Дора внука ѝ, – каза възмутено баба Петра. – Те тук са известни с подвизите си.

– Къде живеят? – попита високият полицай.

– Минчо е две къщи по-надолу по улицата, от същата страна, а Васил е тук на ъгъла, – каза услужливо леля Пена.

– Добре ще отидем и ще ги предупредим, повече да не ви притесняват, – каза дребният полицай. И двамата си тръгнаха.

Хората събрали се  в двора на баба Петра след като видяха, че полицейската кола дойде и полицаи влязоха вътре, най-после задоволиха любопитството си.

След като си тръгнаха полицаите, някои започнаха да негодуват:

– И това ми било полиция….

– Нямало престъпление…. труп ли им трябва, за да разследват?

– Горката жена, следващия път като дойдат може да ѝ видят сметката…

Състоянието на баба Петра не бе по-добро.

– Няма закрила за нас възрастните хора, – въздъхна тъжно старата жена.

 

За всичко, Боже мой, благодаря Ти

сряда, юни 28th, 2017

indexДнес Бог прегледа жалбите, молбите. И на хората от каната, желаното в сърцата им наля.

Но не на всекиго сърцето се отвори, чудото място у тях не намери. Завистта, враждата, алчността подпираха вратата и не позволиха успех да се налее.

Други до край изпълнени с тъга и безнадежност, стоят в проблема си. А Бог жалее, че всичко това в сърцето им е скрито. Желаеше любов да им налее, но къде?

И Бог тъгуваше, че хората не могат, сърцето и душата си да чистят от обиди. Така с годините сърцата камък стават и се превръщат в гранити.

Но Бог се приближи, погледна и засмя се, защото срещна влюбени сърца. Той взе съда си и  в сърцата им щастие наля.

А хората разляха подарената им благодат. И всички наоколо за загубата виняха, забравяйки себе си да обвинят.

Ако можеха да прощават, да вярват, да обичат и да благодарят, то Бог не капки би им отмерил, а цялата кана би им дарил.

Той хвърли поглед на безбройните молби и прошение. И там, в купа откри особен плик, където бе написано: “ За всичко, Боже мой, благодаря Ти!“

Безнадежден случай

понеделник, юни 26th, 2017

imagesВсичко в двора бе спокойно, когато се чу силен женски писък, който бе последван от отчаян и нестихващ плач.

Стамен току що бе изтичал в двора на Радка и бе казал:

– Бика смачка вашата Славка.

Радка без да се бави хукна след Стамен. Тя още от далече видя голяма тълпа, които се бяха скупчили на поляната. Стигна бързо до хората, разбута ги и падна до тялото на дъщеря си.

Славка бе цялата в синини. Едва дишаше. Петър, който също бе чул лошата новина, бе дошъл преди малко. Грабна дъщеря си и с отпуснатото детско телце се втурна към дома на доктор Занков. Радка залитайки последва мъжа си. Тя плачеше и се вайкаше:

– Боже, защо Славка……., не ми отнемай рожбата……как ще живея без нея…..

Докторът ги посрещна на прага на дома си. Мълвата бе стигнала и до него.

Пое Славка от ръцете на баща ѝ и я понесе навътре, за да ѝ направи по обстоен преглед. Двамата опечалени родители и малка група от следващите ги хора тръгнаха след доктора.

Той бе възрастен и як мъж. Какво ли не бе минавало пред очите му, но след като огледа малката Славка, отпусна безпомощно ръце.

– Много е натъртена, няма здраво място по нея. Ако съсирек стигне до сърцето…..това ще е краят. Не мога да направя нищо.

– Но, докторе, …., направете за Бога нещо, – едва сега очите на Петър се напълниха със сълзи.

Докато носеше дъщеря си в него гореше надежда, че докторът ще я оправи. А сега какво да прави?

– Най много до два дена….., – с болка промълви Занков. – Занесете я у вас, няма смисъл да остава тук….

Петър взе внимателно дъщеря си и тръгна бавно към дома си.

„Та тя е едва на седем години, – мислеше си той. – Какво е видяла от живота? Не мога да повярвам, че толкова весело и жизнерадостно дете ще си отиде така нелепо“.

Когато влезе в къщата си, Петър постави неподвижното детско телце на кревата и се загледа в него.

Баба Мита тропна вратата и запъхтяна влетя в стаята.

– Тичай, Петре, в кланицата и поискай една кофа бял дроб.

Мъжът се оживи. Баба Мита бе помагала на много хора. Бе излекувала, не един и двама безнадеждно болни, които медицината бе отписала вече.

След половин час Петър донесе пълна кофа с бял дроб.

Баба Мита и Радка започнаха да налагат дроба върху синините. Възрастната жена се обърна към Петър и каза:

– Донеси още бял дроб, този няма да стигне.

През половин час възрастната жена и Радка сваляха дроба, който се бе спаружил, от тялото на Славка и налагаха нов.

По едно време Славка отвори очи, но след това се унесе.

Борбата за живота на това малко момиченце продължи цели 20 часа. Постепенно синините по тялото на детето изчезнаха и то започна да диша по-спокойно.

След два дни Славка седеше на кревата и се усмихваше на околните.

– Ще се оправи, – шепнеше с благодарност Радка, която не бе спряла нито за миг и денонощно бдеше край дъщеря си.

Тъмни кръгове обрамчваха очите на майката, но тя бе щастлива, дъщеря ѝ щеше да живее.