Марта за сватбата на дъщеря си подари на младоженците много стара мебел, предавана от поколение на поколение.

Старинната вещ изглеждаше не много приятно, но беше толкова мил и щедър жест, че двамата не можаха да и откажат.

Маги погледна подаръка и сбърчи нос:

– Състоянието му е отчайващо. Представи си как ще изглежда между витражите, оловните стъкла, оформени като сложни диаманти на вратите?

– За него не са полагани подходящи грижи от много години, затова дървото има тежък слой, изглеждащ като черен лак, – констатира Гошо. – Е, няма страшно ще го сложим в гаража.

Един ден ги зачовърка съвестта и решиха да възстановят старата мебел.

Двамата въоръжени със стоманена тел, започнаха бавно да събличат старината. Колкото и да се трудиха, всичко си оставаше черно и грозно.

Гошо вдигна ръце:

– Отказвам се, всичко е напразно.

– Ей, – извика Маги, – я погледни!

Някакво бяло петно се бе разкрило в тъмнината от мръсотия и прахуляк.

Двамата се ентусиазираха и настървено започнаха да работят. Трудиха се усърдно, докато видяха красотата на старата мебел.

Така и нашият Небесен Отец копнее да премахне тежкия мрак, който се е настанил в нашите разбити сърца.

Исус копнее да ни донесе изцеление и въпреки че това може да не е моментално възстановяване, Той носи надежда след загубата.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Цял ден Станчо не беше хапвал. Имаше срещи с много хора, бе изслушал много молби, болки и мъки.

Тъкмо гребваше с лъжица от ароматната супа, която бе сложила жена му пред него, когато дотича Данчето:

– Бързо идвай, Петър те вика.

Станчо я огледа и разбра, че днес мъжът ѝ не я бе бил, но той се досети за болестта му.

– Да не се е влошило състоянието му? Силни ли са болките му? – попита той.

– Не, друго е. … Ела и сам ще видиш.

Станчо се облече бързо и тръгна след жената.

На вратата дочу гласа на съпругата си:

– Да беше си доял поне …

Завариха Петър полуседнал, подпрян на възглавница. Миришеше на лекарства и болна плът.

– Раци те гонят?! – Станчо се опита да се пошегува.

– Ще ме довърши тази болест, – измънка Петър. – От Бога ли е, от дявола ли е … не знам вече.

Станчо се взре в болния и там прочете съжаление за цялата му опърничавост.

– Вярвах, че строя по-добро бъдеще, – задъхвайки се започна Петър. – Мислех, че християните са прекалено строги. – Твърдях, че всичко е тук на земята, след това няма нищо. Смятах, че живея свободно и сам решавам какво да правя ….

– Но изглежда това не задоволи душата ти? – попита Станчо.

– При дългите спорове, които водихме с теб, трябваше да ми кажеш. Това бе твой дълг….

Станчо вдигна рамене и попита:

– Как можех да ти кажа, когато ти непрекъснато отрицаваше и не искаше да ме чуеш?

– Не знам, но трябваше да питаш – и Петър погледна нагоре с очи – и да намериш начин.

Това силно разтърси Станчо. Той толкова се стараеше …

Изведнъж осъзна, че това бе послание от Бога:

– Трябва да намериш начин. Не се отказвай да говориш с хората за Мен. Нужно е да търсиш другите в техния свят, а не да чакаш да дойдат в твоя.

И Станчо разбра:

– Това е начинът за благовестие.

Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

Пепа и Боби посетиха свой приятел в болницата. Лесно влязоха при него, защото една услужлива медицинска сестра ги заведе точно при болния, но на връщане, щом излязоха от асансьора …

Не можеха да открият къде е входната врата. Като че ли нарочно, никой не видяха, скитайки се по полуосветените коридори.

Цялата болница бе като един голям лабиринт.

Най-накрая срещнаха един човек, на когото се оплакаха:

– Тук всички коридори изглеждат еднакви. Не знаем как да излезем навън.

Като видя объркването им, човекът поясни:

– Много лесно се отива до изхода, само трябва да следвате следните указания …

Той им посочи стрелките. Обясни коя на къде сочи и как да се ориентират.

Следвайки съветите на непознатия, Пепа и Боби най сетне стигнаха до входа и ги огря слънчева светлина.

Така и Исус покани обърканите и изгубени да Го последват от духовната си тъмнина:

– Аз съм светлината на света. Който Ме следва, никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

В Неговата светлина можем да видим препъни камъни, грях и слепи петна в себе си.

Ако Му позволим да махне тъмнината от нас, Той ще осияе със светлината Си сърцата ни.

Вместо да се лутаме в живота си, можем да потърсим Исус за насока и Той няма да закъснее да освети пътя ни.