За хората той бе много чудноват и невероятен старец. Наричаха го дядо Тома.

Хората много го уважаваха, не защото беше стар, а защото Бог му беше дал много дарби, които той използваше, за да помага на хората.

Въпреки всичко този старец не се гордееше с това, а се смяташе за съвсем обикновен човек, който Господ използва, за да се изпълни Божията воля на земята.

Дядо Тома можеше да види и бъдещето на хората, но само на тези, които Бог бе пожелал да му покаже.

Веднъж старецът узна, че внукът му Стефан се е къпал в ледено студената вода на реката и го смъмри:

– Какво си направил? От ледената вода можеш да получиш сърдечен удар и да умреш.

– Дядо, – усмихна се Стефан, – нали ми каза, че ще живея много години? А сега изведнъж твърдиш, че съм могъл вчера на реката да умра!?

– Това, което съм ти казал, е вярно, – отговори съвсем сериозно дядо Тома. – В лампата на твоя живот има масло за много години.

– Тогава защо се притесняваш, че съм се къпал в ледено студената вода на реката?

– Ако ти събориш тази лампа, – въздъхна старецът, – маслото ѝ ще се разлее и тя ще угасне.

Стефан погледна уплашено дядо си.

– Такъв е животът, – въздъхна дядо Тома. – Бог ние дарил скъпоценен дар, нашия живот. И когато го приемаме, трябва да го пазим, а не да го излагаме на безсмислени опасности. За това бъди внимателен със своята лампа.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.

Тази година се оказа тежка не само за хората, но и за животните. Горещото време не пощади никой.

В такъв зноен ден Донка Петрова приключи работата си и тръгна за дома си. Температурата бе над 30 градуса. Едва се дишаше.

Донка вървеше по тротоара, забила поглед надолу. И изведнъж я забеляза. Малкото крилато същество бе толкова изтощено, че едва пълзеше по тротоара.

– Горката пчела! – въздъхна съчувствено Донка. – Сигурно е от жегата.

Тя имаше желание да ѝ помогне, но не знаеше как.

Изведнъж Донка си спомни едно предаване, в което се говореше за даване на смес от захар и вода на пчелите.

– Не е много трудно, – каза си Донка. – Ще разбъркам в една лъжица захар и вода и ще дам на омаломощеното животно.

Тя изтича обратно в офиса, където работеше. Там имаше захар и лъжица, които ползваше за кафето.

Но изведнъж се сепна:
– С лъжица ще ми е трудно да ѝ дам разтвора по-добре със спринцовка. По-сигурно е.

Решила да довърши докрай нещата, изтича до близката аптека и купи една спринцовка. След това направи разтвора, изля го в цилиндричната помпичка, постави на върха иглата и отиде при пчелата.

Когато насекомото получи дозата си от сладко, леко се надигна и малко се активизира.

Донка я премести на сянка. Не се мина много време и пчелата излетя.

Когато Донка сподели с дядо Стойо, нейният съсед, какво е направила, той се засмя и каза:
– По това време на годината пчелите могат да изглеждат сякаш умират или са мъртви, но това съвсем не е така. Те се уморяват. Просто не им достига енергия, за да долетят до кошера си. За това е правилно ако се види изтощена пчела да ѝ се даде разтвор в съотношение 2 супени лъжици захар и 1 супена лъжица вода. Хубаво си направила. И тя е живинка, душа носи.