Беше полунощ. Иван се въртеше неспокойно в леглото си. Явно сънуваше някакъв кошмар. Жена му постави ръка на челото му и тихо каза:

– Ваньо, събуди се!

Спящият мъж трепна и уплашен отвори очи.

– Сънуваш някакъв кошмар, – опита се да го успокои Даниела.

Когато дойде на себе си, Иван каза вече по-спокойно на жена си:

– За втори път сънувам едно и също нещо, – той млъкна, а в очите му се изписа ужас.

– Какво сънува? – попита Даниела.

– Карах автомобила ни в двупосочна улица и изведнъж от отсрещната лента една кола се насочва към мен.

– Пак си прекалил с екшъните, – усмихна се Даниела.

– Когато се огледах, – продължи Иван, без да обърне внимание на забележката на съпругата си, – забелязах, че този, който кара в неправилната лента съм аз.

Даниела повдигна изненадано рамене.

– Това не е обикновен сън, – каза Иван. – Спомням си, че когато шофирах в Англия, макар да знаех, че колите се движат в дясната лента, аз се обърках. Тогава приближих към една колона на светофара, видях, че пред мен е пълно с коли. Веднага разбрах грешката си и веднага обърнах.

– Но каква връзка има това със съня ти? – попита жена му.

Иван наведе глава и се замисли сериозно, изведнъж трепна и каза:

– Разбрах смисъла на съня си, – въздъхна дълбоко Иван.- Знаеш ли в колко много моменти от живота си, съм изразявал неверие? Просто Бог иска да се върна в правия път и да вървя в правилната посока.

– Вярно е, че в последно време отделяш повече време на бизнеса си и рядко се включваш в инициативите на домашната ни група, – каза Даниела.

– Трябва да вляза в правилната лента. Необходимо е да разсъждавам повече върху Словото, това ще ме приближи към Бога.

–

През 19 век в Англия за заплащане на пощенско писмо се вземало под внимание количеството листа в него.

За това писмата, заради икономия, се изпращали без плик. Адресът на получателят се записвал върху сгънатия лист.

А за да се помести по-голямо количество текст, често прибягвали до  така нареченото пресечно писмо.

То се състои в следното: Когато се стигало края на страницата, листът се завъртал на 90° и пишещият продължавал да се пише.

Николета работеше тежка работа. Тя трябваше да издържа четирите си деца. Имаше ли почивен ден, за да забрави мъката и теглото си, се напиваше.

Към децата си беше много строга. Когато не изпълняваха задълженията си, не правеха това , което им бе поръчала или вдигаха много шум, тя ги наказваше с един кожен колан. С него си служеше доста умело.

Всичко това я доведе неправилни и грешни решения. Върза се за приятел наркоман. Изолира се от семейството си. Започна да употребява алкохол и наркотици, които в крайна сметка доведоха до нейната смърт,

Синът ѝ Пламен следвайки примера ѝ, вземаше също недобри решения, които го вкараха в капана на срама и вината,

Избра алкохола и наркотиците пред всяко друго развитие. Изолира се и започна да страни от хората. Крадеше безсрамно, за него това бе „отърваване на хората от ненужното им по домовете“.

Бе поробен от страстите, влеченията и пороците си, които го доведоха в затвора. Там той копнееше за свобода.

Някой му бе дал Библия. Първоначално дори не ѝ обърна внимание. Мислеше от страниците да си свива цигари или понякога листовете ѝ да му послужат в тоалетната.

Един ден бе много депресиран. Стигнал бе до такова състояние, че искаше да сложи край на живота си, стига да намереше с какво да го направи.

Разрови леглото и вещите си. Бутна Библията и тя падна за земята разтворена. Пламен бе готов да я срита, но вместо това се зачете в нея.

Прочете за смъртта на Исус на кръста. И изведнъж разбра, че Бог иска да го отърве от грешните му решение.

Последните думи на Спасителят:  „Свърши се“ за него означаваха, че той вече е свободен от греха и неговите последствия – вина, срам, тревоги …..

– Ако истински повярвам в Него, – каза си Пламен, – ще бъда свободен от болката и лошите навици, които не ми позволяват, да бъда такъв, какъвто Бог ме е създал.

В него бе започнала промяна, която нямаше да спре до тук.

Само в Христос сме свободни от срама и вината.

Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.