Враговете ми не замислят зло против мен. Те сега са заети със собствените си дела, но аз се притеснявам, че пак ще се обърнат към мен и няма да ме оставят намира.

Тези, които не ме обичат седят в кафенето. Пийват си и си хапват. Наслаждават се в любовта си и работата ги радва, но все пак това ме тревожи, защото замислите им могат да ме притеснят.

Мой роднина, който е шофьор може да ме блъсне, защото не спазва правилата и кара много бързо. Но днес е болен и няма да седне зад волана. Въпреки всичко аз се тревожа. След като оздравее, той пак може да ме удари с колата си.

Съседът ми отгоре, който често ме наводняваше, днес направи ремонт на водопровода си, но аз все пак се притеснявам. Ами ако се спука, през тази зима, пак някоя тръба, а той често отсъства от дома си?

Напълно разбирам, че когато се тревожа, това не отразява това, което е около мен, а това, което е вътре в мен. И все пак аз съм разтревожена, не мога да преодолея това си състояние.

Толкова съм притеснена, че не забелязвам истинските опасности, независимо дали са големи или малки, затова попадам непрекъснато в неприятности.

Господи, Ти Си превърнал водата във вино. Направил Си невъзможни неща, които са далече от човешките разбирания. Преобърни тогава тревогите ми в съчувствие към тези, с които имам главоболия.

Трансформирай нервността ми в радост, а безпокойството ми в молитва към Теб.

Дон бе малко кученце, което се страхуваше да излиза навън. Въпреки, че често го тупаха и наказваха, предпочиташе изобщо да не си показва носа на открито.

Един ден стопанина му Игор с помощта на каишка много трудно го заведе до парка. Уж бе послушен, но щом му се отдаде възможност да се откъсне от коженият ремък, който го заставяше да стои до стопанина си, Дон хукна към дома, където се чувстваше в безопасност.

Това преживяване припомни на Игор за срещата му в самолета с един мъж, който му заяви категорично:
– Правя сметка да се напия по време на този полет. Не обичам такъв вид пътувания. Вие искате ли? – и му подаде шише с някаква червеникава течност.

– Не, не пия, – каза Игор.

– В такива случай, бягам към виното, – призна си непознатия.

И той се напи. Жена му тъжно го гледаше. На нея ѝ бе много трудно да го подхване за кръста, когато слизаха от самолета. От него се отделяше алкохолно зловоние, което пъдеше околните наоколо.

Заради страха си от самолета, този човек бе прибягнал до алкохола, смятайки че това е безопасно място за него. Но дали бе такова изобщо?

Вместо да бягате там, където ви бият или сте управлявани от страховете и зависимостите си, не е ли по-добре да се покаете и да бъдете под властта на самият Бог, Който с любов ще ви води към нов живот и свобода.

Днес Дон весело тича из парка и лае.

Моля се за всеки от вас да намери същата радост и свобода в Господа и да се откаже от фалшивото безопасно място.

Вождът на едно племе имал само един син. Той трябвало да го наследи и да води племето през следващите години.

Но този млад човек се подвел и тръгнал по лоши пътища. Започнал да пие, блутствал, правел отвратителни неща и не се покорявал на баща си.

Да си вожд това означава да си лидер, да умееш да водиш и увличаш хората след себе си.

Как ли не се опитвал вождът да отклони сина си от пагубния път, който бил поел, но нищо не давало резултат.

Един ден било събрано цялото племе. Вождът държал една кристална чаша. Обърнал се към един от племето и заповядал:

– Напълни я с вино догоре, до ръба на чашата. Постели тази бяла пътека. От двете страни на пътеката да застанат двама войни с меч в ръка.

След това подал чашата на сина си и казал:

– Ти трябва да минеш по пътеката с тази чаша в ръка, без да разлееш нито една капка от нея. Капне ли само една, тези двамата с мечовете ще ти отсекат главата.

Всички от племето затихнали, но бащата бил толкова отчаян, че се решил на тази последна стъпка.

Като допълнително условие на пътеката била сложена тънка нишка.

– Ще вървиш само по нея без да се отклоняваш, – заповядал вождът на сина си.

Това било много трудно изпитание и особено застрашително, когато зад теб вървят двама войни, готови да те посекат.

Синът разбрал, че всяко негово движение ще му коства живота.

Изненадващо е, но в такива моменти човек придобива способности, които никога не е имал.

И младежът преминал бялата пътека по нишката, без да капне нито една капка от препълнената чаша. Накрая едва не загубил разсъдъка си.

Бащата взел чашата от сина си, поставил я на масата и му казал:

– Така живей, като знаеш, че всяка минута над теб е надвиснала меч.

Това изцерило младият човек от всичките му пороци.

Снегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.

Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.