Ружа чакаше Новогодишната нощ, както никога до сега. Тя нямаше търпение да даде подаръка на мъжа си. Тодор отдавна мечтаеше за хубава, но доста скъпа писалка, така че тя до сега не можеше да се впише в бюджета им. И накрая тя успя да спести малко пари.
31 декенври винаги е изпълнен с безпокойство и нервност. Дали поради очакваните подаръци или суетенето около подготовка за предстоящия празник?!
Ружа тичаше напред назад, нервничеше и се ядосваше, че нищо не успява. На обяд още повече я раздразни спокойното поведение на мъжа ѝ.
Той лежеше на дивана и гледаше програмите по телевизиата една след друга. И …. се скараха.
Ружа крещеше:
– Нищо не правиш, да се разчекна ли? Само за себе си мислиш!
Тодор се опита да се оправдае:
– Ти сама не ми даваш да направя нещо. Все не го правя, както ти искаш.
Ружа не издържа, хвърли парцала в ъгъла остави продуктите на масата, силно хлопна вратата зад себе си и излезе навън.
Разплакана тя позвъни на приятелката си. Тя я изслуша и ѝ предложи:
– Ела у нас!
Ружа не се поколеба нито за миг.
– Добре, идвам.
Към девет вечерта започнаха да идват гостите. Сред тях имаше много симпатични мъже, които се държаха много любезно. Някои от тях даже предложиха да помогнат в кухнята и сервирането.
„Не са като моя, – помисли си Ружа, – всичко да чакат на готово“.
Всички седнаха на масата за да изпратят старата година. Ружа започна да ги оглежда. Колкото повече се стараеше да открие положителните им страни, разбираше, че ги сравнява със Тодор. Единият без вкус облечен, другият само за себе си разказва, третия прекъсва другите без да ги изслушва, а някои от останалите само се джавкаха. Всичката им любезност изчезна нанякъдя. Чашата преля, когато един от гостите, доста пиян, се опита да прегърне Ружа.
В този момент тя разбра, колко глупава бе кавгата, която сама беше предизвикала. Стана ѝ мъчно, скочи от стола и хукна към дома си.
Влетя в къщи 15 минути преди да настъпи Новата година. Огледа се, всичко почистено и масата сложена. А Тодор седи тъжен и прави салата. Ружа веднага си помисли най-лошото и се наостри:
– Какво, ти гости ли чакаш.
– Глупачето ми, за теб го направих. И подарък съм ти приготвил, за който ти отдавна мечтаеше – златен пръстен.
– Тоше, ти си най прекрасния мъж,  – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Обичам те повече от всичко на света.
Двамата се прегърнаха. Часовникът удари 12 часа.

Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..

Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Съпруг и съпруга седят в кухнята вечерта и си говорят:
– Знаеш ли, нашият съсед се оказа доста умен човек? – нервно каза жената.
Мъжът ѝ я погледна учудено:
– Защо мислиш така?
Жената се намръщи и ядосано каза:
– Помниш ли, когато на нашият син му подариха за Нова година барабан.
Мъжът ѝ кимна с глава:
– Е?
– Той единствен се досети да попита сина ни: „А ти знаеш ли какво има вътре в него?“

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.