Михо поклати глава и попита Ангел:

– В днешно време не роптаем ли прекалено много?

– По този начин показваме отношението си в даден момент, – опита се някак да налучка отговора Ангел. – Това е начинът ти на мислене или чувствата ти към нещо.

– Защо обръщам внимание на роптанието? – продължи с нов въпрос Михо.

Ангел само повдигна рамене.

– Помисли си за Божията любов, – започна да обяснява Михо по-отдалече, – която е постоянна, преливаща и достатъчна за всички. От събуждането ни сутрин до заспиването ни вечер Бог се грижи за нас. Чрез Исус, Божието най-голямо благословение, ние можем да имаме близка връзка със своя Създател.

Ангел не реагира по никакъв начин на това дълго предисловие.

Тъй като Михо не бе прекъснат, той продължи настървено:

– И ако това не беше достатъчно, Той ни покани да си партнираме с Него в най-важната мисия да споделяме Неговата любов със света.

– И каква е връзката с роптаенето? – Ангел не се стърпя и попита на свой ред.

Без да се смути Михо добави:

– А сега помисли какво е да се дразниш и роптаеш. Това отговаря ли на Божието благословение и призива Му в нашия живот?

– Разбира се, че не, – съгласи се Ангел. – Тогава как да отхвърлим роптаенето и да не се дразним?

– Чрез благодарност. – отговори Михо.

– Не ми е съвсем ясно, – свъси вежди Ангел.

– Добре, слушай , – усмихна се Михо. – Когато знаем за какво сме благодарни в нашето минало, настояще и бъдеще, това ни дава друг поглед към нещата и ни помага на оценим Божите благословения.

– Е, и?!

– Изправен пред смърт на кръст, Исус гледаше към радостта, която Му предстоеше: бъдеще заедно с нас, Неговия народ, когото Той дойде да спаси.

– Аха, – макар и недоразбрал Ангел заклати глава.

Михо усети това и дообясни:

– Ако практикуваме простота в бита си, вместо да ламтим за повече и да роптаем, че нямаме това или онова, можем да изберем да сме благодарни и доволни, вместо непрекъснато да купуваме нови и по-добри неща.

– Добре казано, – доволно потри ръце Ангел.

Телефонът иззвъня. Пръв до слушалката достигна Петърчо. Той я вдигна и я долепи до ухото си.

Детският му глас прозвуча силно:

– Да

От отсрещната страна разбраха, че дете е вдигнало телефона, за това попитаха:

– Татко в къщи ли е?

Петърчо както бе научен, учтиво отговори:

– Един момент моля …

Остави слушалката, отиде до спалнята на баща си, открехна леко вратата и тихо каза:

– Татко, търсят те по телефона.

– Кажи им, че съм излязъл, а сега ме остави малко да поспя.

Петърчо свъси вежди , разтърси глава, но после бързо изтича до телефона и предаде:

– Няма го.

Поведението на този баща противоречеше на това, което бе учил малкия си син.

– Не лъжи!

Понякога дори родителят да не казва нищо, той учи децата си на дадено поведение.

Проблемът не е дали казваме или мълчим, а на какво учим със тези си действия децата си.

Бог ни призовава да споделяме Неговата истина с останалите, но понякога действията и поведението ни противоречат на думите, които излизат от устата ни.

Внимавайте, всеки ден всички ние предаваме нещо на някого.

Изпращаме съобщения чрез това, което казваме или премълчаваме това, което вършим или се въздържаме да извършим.

Севда сподели:

– Объркана съм. Не знам какво да мисля, за общението с моите родители?!

– Имала си проблем с тях и носиш още белезите на тяхното насилие над теб ли? – попита я Маргарита.

Вместо отговор Севда изстреля бързо следващия си въпрос:

– Как мога да почитам родителите си, ако действията им не са били почтени? Това означава ли, че трябва да остана под техен контрол и да се поддавам на манипулациите им, за да угодя на Бог?

Маргарита поклати глава:

– Трябва да ценим високо ролята на нашите родители в нашия живот, но това не означава, че имат право да унищожават живота ни само защото са ни родили на бял свят.

– Какво да правя? – Севда бе още по-объркана.

– Докато оценяваме живота си, можем да почетем родителите си, като осъзнаем тежкото влияние, което са имали върху нас.

Севда въздъхна дълбоко, а Маргарита продължи:

– Не трябва да им позволяваме да ни манипулират и злоупотребяват, за да угодим на Бог. Все още можем да изберем да ги обичаме, въпреки че може да се наложи да поставим граници във връзката си с тях.

– Трудно е това за мен, – повдигна вежди Севда.

– Тогава помоли Бог, да ти помогне да почиташ, обичаш и показваш уважение към родителите си. Нека Той ти покаже как да имаш добри, здрави граници в отношенията си с тях.

Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.