Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.

– Ето това е нашият навик да се тревожим винаги и за всичко, което ни лишава от нормална почивка, сън, апетит, а понякога води до преяждане, – сбърчи нос Николина.

– Освен това вреди на отношенията ни с другите, често с най-близките хора, – допълни Петрана. – Отнема много сили и енергия……

– Допринася за бързото износване на организма, – прекъсна я Николина.

– А също така води до много други последици, – потвърди Петрана.

– Трудно е да спра, да се тревожа, – призна си Николина.

– Библията ни учи на друго, да прехвърлим грижите си на Бога и да не носим тежестта на това бреме върху себе си, – усмихна се Петрана.

– Какво тогава, нищо ли да не правя? – повдигна вежди предизвикателно Николина.

– Не, просто спираш да се тревожиш и отделиш време за други, по-важни неща, – бе отговорът.

Устоявате ли на натиска на обстоятелствата? Отказвате ли да се тревожите?

Ако го направите ще излезете победител.

Цветан бе на гости на Сашо. Двамата бяха много добри приятели.

Сашо бе по-голям от Цветан с две години, но това не им пречеше да общуват и разсъждават върху въпроси, които ги вълнуваха.

– Интересно, когато напуснем този свят, с какво ще ни запомнят хората? – Цветан се почеса по главата.

– Може би с това, което сме направили, – предположи Сашо.

– А не си ли се замислял, че има нещо по-важно от това, което сме създали, творили, ….? – махна с ръка Цветан.

– Какво друго? – повдигна рамене Сашо.

– Сещам се само за двама сега Ной и Енох. За тях се казва, че са ходили с Бога, – отбеляза Цветан.

– Може би имаш право …., – съгласи се Сашо, разбирайки идеята на приятеля си.

– Всички ние изграждаме или правим нещо, – повдигна вежди Цветан, – като бизнес, кариера, дори семейство. В суматохата на живота не трябва да се фокусираме върху тези си действия, а да пренебрегваме най-важното – ходенето с Бога, – подчерта дебело Цветан.

С какво ще бъдете запомнени? С това, което сте построили или с Кого сте ходили?

Нека наследството ви бъде второто.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Сашо се ожени чак на четиридесет години. Съпругата му се казваше Нели.

– Радвам се, че се ожених за нея, – сподели Сашо. – Бог знае със сигурност от какво имам нужда.

– Как се запознахте? – попитаха го Данчо.

– За първи път срещнал Нели преди десет години. Тя седеше край един басейн. Тогава бях елегантен мъж, а тя бе прекрасна. Имаше весел нрав, всеотдайна грижовност и голяма ревност за Исус, – отговори Сашо.

– Ако е била толкова невероятна, отвътре и отвън, защо ти отне толкова време да се ожениш за нея? – повдигна вежди Ивайло.

Сашо се усмихна , почеса се по главата и каза:

– Като се замисля, имаше много причини като забързан живот, липса на близост един с друг, може би и нуждата да порасна, мога да посоча поне десетина още, но основната причина бе, че бях свикнал да живея сам и идеята да съм женен беше някак плашеща.

– И десет години по-късно осъзнаваш, че не можеш да живееш без нея? – Станчо намигна на Сашо.

– Тогава нямах представа колко хубаво е това, – ухили се Сашо.

Бог ни предлага нов живот на благодат, но въпреки това толкова много от Божите хора все още сякаш живеят като независими, „необвързани“ люде.

Защо става така?

Ако Божията благодат е толкова невероятна, отвътре и отвън, защо на толкова много от нас им отнема толкова време да започнат да живеят чрез и в благодат?