Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

В Египет евреите били жестоко потискани. Те стенели и се молели за свободата си. Но когато станали свободни, те си спомнили за котлите с месото по време на робството.

Пред израилтяните лежала прекрасна земя, обещана им от Бога, но те все още копнеели за безплатна храна и безотговорността на робския животът в Египет.

На тези хора им бил нужен не само хляб, но и възпитание. Бог трябвало освен да им даде храна, било нужно да ги научи на послушание, старание и верност.

За това израилтяните, а и ни ние днес, когато започнем да търси само материалните блага, ни срещат трудност, мъки и болки.

Нека да благодарим на Бога не само за физическата и духовна храна, но и за изпитанията, които ни възпитават.

Гастритът се обажда няколко минути след  поглъщането на пържени, мазни или кисели храни. Появява се дискомфорт, болки в корема и киселини в стомаха.

Но за съжаление, малко хора обръщат внимание на тези симптоми. В крайна сметка болката от гастрита минава бързо, още повече, че днес има много лекарства, които бързо облекчават симптомите му. Облекчаването не лекува самия гастрит.

Днес от това заболяване страдат повече от 50% от хората на земята. Гастритът може да превърне живота на човека в мъчение. Има случаи, когато болкоуспокояващите не помагат.

Но има начин да се лекува този гастрит без хапчета. Във всеки дом в аптечката има водороден прекис.
Просто трябва да се вземат 10 капки от три процентовия водороден прекис в чаша с вода на гладно един час преди хранене или три часа след хранене.

Приемайте разтвора три-четири пъти на ден в продължение на десет дни. След това направете почивка за една седмица и продължете да пиете разтвора.

Курсът на лечение е желателно да се прави 2-3 пъти годишно.

Как да го направим? От една страна, ние трябва да вярваме, че Бог наистина работи в живота ни, дори когато ние не го чувстваме.

Духовният растеж понякога е доста досаден работа, само една малка стъпка в даден момент. Така че ние трябва да очакваме постепенно подобрение, защото всичко на земята има свой ​​път и свой собствен сезон.

В действителност съществуват различни сезони в духовния ни живот. Понякога ще има кратък, интензивен прилив на растеж, който можем да приемем като пролет, последван от период на стабилизиране и тестване приличащ на есен и зима.

Какво да кажем,  когато искаме чудо, а поради болките, навици и задръжки, не го получаваме? Добре е да се молим за чудо, но не и да се разочароваме, ако отговорът идва чрез постепенна промяна.

С течение на времето бавно, но постоянно, поток от вода ще ерозира и най-твърдата скалата и ще преобрази гигантските камъни в малки камъчета. С течение на времето, малките кълнове се превръщат в гигантска секвоя.

Важното е, да продължаваме да правим такъв избор, които да ни води до изцеление и духовно израстване!