Около година по-късно, след дългото пътуване на „Бийгъл“ Чарлз Дарвин е имал странна болест, която го бе измъчвала до края на дните му.

Три часа след хранене започвали много силни коремни болки, които преминавали в ужасно гадене. Скоро след това той започвал да повръща, което напълно го лишавало от сили.

От време на време, състоянието му се е влошавало толкова много, че той ставал почти инвалид. Най-ужасното е, че ние все още не знаем причината за болестта му.

Въпреки, че всичките му приятели мислели, че Дарвин е хипохондрик, съвременни лекари по-късно му поставили диагноза синдром на циклично повръщане.

Може ли в днешно време да се направи точна диагноза на Дарвин? Лекарите не са успели да направят нищо в тази насока.

Дали пътуването му по море е причина за това заболяване? Само Бог знае.

Според ново изследване, за месеците прекарани в ниска околоземна орбита, астронавтите стават все по-високи, но след завръщането си на Земята постепенно се връщат към предишните си размери. Също така след полет у астронавтите възниквал проблем с гръбнака.

В хода на изследването, шест астронавти на НАСА, всеки от които е бил между четири и седем месеца на Международната космическа станция, три пъти е бил подложен гръбначния му стълб на ядрено-магнитен резонанс: в навечерието на полета, веднага след завръщането им от полет и два месеца по-късно.

Сканиранията показали, че по време, когато са били в космоса, мускулите поддържащи гръбначния стълб са атрофирали. Масата на тези мускули е намаляла с 19 %.

След два месеца те са успели да възстановят само 2/3 от масата на мускулите преди полета. Всичко това четири пъти е увеличило риск от дискова херния в астронавти в сравнение с контролна група.

Освен това астронавтите пораствали с пет сантиметра, но след завръщането си тази разлика изчезвала.

Около 70% от астронавтите на НАСА се оплакват от дискомфорт в гръбнака само след няколко дни, когато летели в космоса. У 50%  се наблюдавали болки в гърба след завръщането им на Земята.

Обикновено тези усещания се обяснявали с подуване на гръбнака след като на него преставало да действа теглото на тялото.

Но томографията не давала никакви признаци за такова подуване. След допълнителни изследвания се изяснило, какво точно става с гръбнака на астронавтите.

Редица проблеми могат да се избегнат, ако в програмата на астронавтите се включат укрепващи гръбнака упражнения, които били разработени за пациенти на земята с аналогични разтройства.

В градината има много магнолии. Този храст не влияе особено на останалите растения в градината. Цветовете му не се набиват на очи. Те вехнат почти незабелязано.

Но когато погледнеш цветчетата под лупа, можеш да забележиш, колко са невероятни. Всички тичинки се виждат съвсем ясно и върху всяко розово венчелишче са разположени малки червени точки. Това е едно прекрасно цвете.

Когато погледна магнолията, се питам: По какъв начин Бог гледа на нас. Той ни познава толкова добре, че знае всички косми на главата ни.

В този свят има много причини да се чувстваме незначителни, незабележими и изплашени, но всъщност ние сме много ценни за Бога.

Когато болките в този свят заплашват да ограбят радостта ни, нека си спомним, че Бог ни познава и обича.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.