Бог често ни отдръпва настрани, лишава ни от активност и желае нещо да научим, преди да продължим служението си.

В древността витязите, избягвайки врага си, ако забележели, че коня им се нуждае от подковаване, отбивали се за няколко минути при ковач.

Витязът чувал копитата на настигащите го врагове, но чакал коня му да бъде приведен в ред.

След това бързо скачал на седлото, когато враговете му вече се намирали на няколко ярда и хуквал като вихрушка, знаейки, че спирането му е помогнало да се измъкне от тях.

Така и Бог ни кара да спрем и да се приведем в ред, преди да започнем следващия етап на нашия път.

С напредването на възрастта оценявам все повече това, което моята майка е правила за мен: безсънни нощи, когато съм била болна или в затруднение; помощ и подкрепа във всяко мое начинание; мъдри съвети и вечно придружаващата ме молитва навсякъде.

Колко много и е коствало непрестанно да бди над мен?!

Представям си  Бог като квачка, която се грижи за своите деца и е готова да се пожертва за тях.

Бог е нашата  канара, но и нашата утеха.

Нашият небесен Баща е нашата сила и закрила.

„Както един, когото утешава майка му, Така Аз ще ви утеша“.

По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!

Защо хората страдат и защо много молитви сякаш остават нечути? Успокоявам се с това, че не съм сама в мъката и болката си.

Исус, Чиято душа беше „прискърбна до смърт“ търсеше утеха в молитва към небесния Отец. По-късно Той извика: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил?“

Нашият Спасител познаваше самотата, болката, тревогата и страха.Той изпита цялото страдания на кръста.

За това не бива да се притесняваме, че тези емоции са ни присъщи и имаме нужда да ги изразим. Те не правят вярата ни по-слаба, но доказват, че сме човеци.

Изисква се смелост да приемем страданието, но чрез него ставаме по-силни.

Ще дойде време, когато ще бъдем с Бога и няма да скърбим, защото там няма да има смърт, плач и болка.

До тогава нека да виждаме, които страдат и да облекчаваме товара им, а след това заедно с тях да пребъдваме в молитва и насърчение.

Вечерта беше тиха и не предвещаваше нищо лошо. Въпреки това, Лидия усещаше някаква тежест в гърдите си.

– Странно, не съм се карала днес със никого, – каза си тя. – Дори и най-малките ми прищявки бяха задоволени. Тогава защо ми е тежко?

Телефона звънна. Беше майката на най-добрата ѝ приятелка:

– Лили, Станка вече я няма….., – последва задавен плач.

– Какво се е случило? Как така я няма? Вчера говорихме, беше весела и дори щастлива, защото Тони най-после ѝ обърна внимание….

– ……автомобилна катастрофа……

– Не-е-е-е-е! – изкрещя Лидия и се строполи на килима.

Когато дойде на себе си, видя, че е паднала близо до телефона, който издаваше дразнещ писклив звук :

– Пип, пип, пип……

Изведнъж проблесна в съзнанието ѝ, какво бе чула по телефона и изпадна в шок.

– Та ние сме едва на 17 години?! – крещеше Лидия. – Катастрофа … как може? Господи, Ти къде бе……

Изведнъж тя се стресна и започна да преосмисля живота си. Когато бяха малки, майките им ги водиха на църква, но навлязоха в „трудната “ възраст и двете с приятелката решиха, че в храма е скучно.  Светът ги омая със своите „прелести“ и двете момичета се отдалечиха от Бога.

– Ще се върна отново към Бога, но Станка? Защо трябва да стават такива трагедии, за да разбера, кое е най-важното в живота ми? Повече няма да се отделям от Него.

Сълзи като голям поток се изливаха от очите ѝ.

– Краси вчера ми се перчеше как щял да подобри финансовото си състояние. А Григор мечтаеше да подобри социалното си положение. Дичо желаеше да получи признание във спорта. Но ние всички забравяме едно, че Бог ни е подарил живота и на Него трябва да поверим плановете си.

Лидия си спомни, че скоро бе говорила с Крум и Нели, макар и не пряко, по тези въпроси.

Тогава Крум бе попитал:

– Ако идеята за успех стане натрапчива, какво да правя?

– Задай си въпросите; – каза Нели – Правилно ли оползотворявам времето си? Живея ли така, сякаш този ден е последният на земята?

– Боже, – възкликна Крум, – помогни ни да ценим всеки ден, който ни даряваш!

Изведнъж Лидия се отърси от спомените си и си каза:

– Библията ми, къде ли прашясва сега?

Майка ѝ я бе оставила на рафта в библиотеката. Лидия грабна книгата, разтвори я и започна да я чете като старо позабравено любовно писмо……