Не бе летял отдавна на самолет. Покрай тези ограничения, бе позабравил как се лети, но вчера шефа му го извика и се разпореди:

– Взимаш Петров и отлитате за Будапеща.

За Симеонов не оставаше нищо друго освен да осигури билетите и да се качи на самолета.

За беда в последния момент Петров се разболя и той замина сам.

Погледът му се рееше над облаците, които закриваха изгледа отдолу.

Внезапно самолетът попадна в силна турбуленция.

Симеонов затегна още по-здраво колана си, а ръцете му яко се вкопчиха в подлакътниците.

Почувства се малко неспокоен. Все пак бе във въздуха и това не бе шега работа.

Гледаше в книгата, която бе отворил, но четеше един и същи ред отново и отново. Явно бе дестабилизиран от турбуленцията.

Пилотът съобщи по високоговорителя:

– Попаднахме в турбуленция, така че ще коригирам височината и ще се опитам да намеря по-спокойно пространство.

Да, но проблемът на Симеонов не бе изчезнал. Той, независимо от спокойния глас на пилота, все още усещаше турбуленцията.

Симеонов пое дълбоко въздух, отпусна се и се върна към четенето. Почувства се много по-спокоен.

Простичко нещо, но върши работа. Спря да се концентрира на турбуленцията и се съсредоточи върху съобщението на пилота. Това му донесе успокоение и го откъсна от притесненията.

Когато преместиш фокуса си от това, от което се страхуваш и го пренасочиш към Бог, Този Който управлява живота ни с увереност, ще усетиш, че страховете ти отшумяват

Дните се стоплиха и започна да се усеща пролетта. Стопаните подеха дворовете си, за да ги подготвят за сеене.

Венко и Стоил засяха лука и седнаха на припек.

– Какво ще кажеш, ако някой твърди, че е християнин, а не се държи като такъв? – попита Венко.

– Бог поставя специална песен в сърцата на спасените Си деца. Повечето я пеят силно и то до края на живота си, – отговори Стоил.

– А ако песента затихне? – присви очи Венко.

– Е, понякога минава дълго време, в което не се пее Божията песен, – почеса се по главата Стоил, – но истината е, че винаги усещаме кога някой се е доверил на Божията благодат.

– Ами ако човек не вярва, а се преструва доста умело на такъв? – въртеше се неспокойно Венко на мястото си.

– Дали нечия вяра е истинска или не, това не е наша работа, – вдигна показалеца на дясната си ръка Стоил, – но знаем едно, че който се обърне към Господа, се спасява. Нашата задача е да се доверим на Бога, за да призовем децата Му към дома.

– Добре, ще се доверим на Господа, но децата Му са своенравни, а може да бъдат и наранени, тогава? – неспокойствието не даваше мира на Венко.

– Все пак неговите ще чуят гласа му и нещо в тях ще се събуди, – плесна с ръце Стоил. – И когато това стане, те ще започнат да пеят.

В продължение на няколко месеца Симеонов успя да се справи с интензивна политика на работното си място и съпътстващите я интриги.

Притеснението бе му втора природа, но и сам се изненада от случилото се:

– Толкова съм спокоен. Вместо да се тревожа, съвсем кротко можах да отговоря на предизвикателствата. Този мир, който имам сега е единствено от Бога.

И той си спомни за състоянието си преди една година:

– Тогава всичко вървеше добре, но въпреки всичко бях притеснен. И това бе само защото се доверих на собствените си способности.

Поглеждайки назад Симеонов осъзна:

– Божият мир не се определя от обстоятелствата, а от моето доверие в Бога. Облегна ли се на Него, усещам успокояващото Му присъствие.

Изпълнен със радост, той напипваше вярната посока.

– Когато изпитах мир при появилите се трудности, разбрах едно. Божият мир не е липса на конфликт, а чувство на сигурност дори, когато съм в беда. Това е мир, който надминава човешкото разбиране и пази сърцето и ума ми в разгара на най-трудните обстоятелства.

А вие какво правите, за да получите мир и спокойствие в себе си?

Ирена набързо прибра нещата в чантата си и тръгна към работата си. Краката ѝ бяха малки и тя се движеше толкова бързо, колкото те ѝ позволяваха.

Ръцете ѝ се препълниха с торбички от близкия супермаркет. В тях имаше всичко от което се нуждаеше тя и детето ѝ.

Тежката чанта се плъзна от раменете ѝ и тъй като нямаше свободна ръка да я вдигне обратно, тя се впи в лакътя ѝ.

Най-после влезе в сградата, където работеше. Пред нея на няколко крачки бързаше нейн колега.

Когато Ирена стигна до тежката вратата, тя се затръшна пред нея.

– Такъв е животът ми, – изохка напрегнато Ирена. – Загрижен, забързан и подтискащ. Боря се. Стремя се, но съм разбита. Опитвах се да нося повече отколкото мога, но изоставам. Нима Бог имаше само това за мен?

Потопена в разочарованието си, Ирена долови тих Глас:

– Познавам те от утробата на майка ти. Изваяхте грижовно с прецизност. Направих го не само поради огромната Си любов към теб, но и за определена цел. И докато вдъхвах живот в дробовете ти, усмихвах се нежно и гордо за бъдещето ти. Не осъзнаваш ли, че те направих за време като това?

Ирена притихнала слушаше, а сълзите напираха в очите ѝ.

Гласът продължи:

– Знаех за предизвикателствата, пред които щеше да се изправиш, грешните решения, които щеше да вземеш. Очаквах сълзите ти на съжаление, които щеше да изплачеш. Видях и годините, които щеше да загубиш, преследвайки неща, различни от лицето ми. Знаех ги и Съм ги използвал.

Ирена въздъхна дълбоко и призна:

– Вярно е, но като че ли всичко това не съм го забелязвала.

– Когато си мислеше, че не можеш, Аз бях там. Когато не ме чуваше, чаках, за да ме повикаш. Когато се проваляш, чувстваш се недостатъчна или пропадаше, всички тези неща се случваха, за да се научиш да разчиташ на Мен.

Ирена бе навела глава. Думите покълнаха и започнаха да изграждат нещо ново в нея.

– Запомни едно, – отбеляза Гласът, – ти не си сама. Не си изоставена. Аз съм с теб. Когато се почувстваш претоварена, просто знай, че Съм до теб и заедно можем много повече.

Митко бе неспокоен, въртеше се и нервно крачеше из стаята. Нещо не му даваше мира.

Щом си дойде баща му той веднага изтича при него:

– Татко, всеки ден се моля и хваля Бога и Сашо прави същото, но него Бог му дава повече благодат. Защо не става при мен? Искам и аз да достигна това състояние.

– Колко пъти се молиш и хвалиш Господа? – попита бащата.

– 4-5 пъти на ден, – отговори Митко.

– А твоят приятел Сашо?

– Не знам.

– Тогава проучи и ми кажи.

Митко взе внимателно да следи и наблюдава Сашо, накрая отиде при баща си и му съобщи:

– То се моли и хвали Бога, два пъти повече от мен.

– Тогава и ти прави така, – посъветва го баща му.

След две седмици Митко дойде при баща си посърнал.

– Всичко направих, дори повече, но няма резултат, – тъжно констатира Митко. – Какво не ми достига?

Бащата се засмя и потупа сина си по рамото:

– Просто Сашо не брои колко пъти го прави, той отдава сърцето си на Бога.