Вики с нетърпение очакваше първата си рожба, но претърпя спонтанен аборт.

Тя бе купувала с толкова любов и нежност всичко за бъдещото си дете, че сега гледайки на всичко това ѝ се искаше да вика, да плаче и ридае.

Изведнъж тя се сети за многодетното семейство на Петър и Мария. Скоро се бяха сдобили с ново чедо.

– Ще им подаря всичко, – каза си Вики, – поне тяхното малко бебе да се почувства в по-добри условия.

Мария и Петър бяха много благодарни за този неочакван дар.

Когато разбраха, за болката на Вики, те решиха да я зарадват.

Петър бе дърводелец и то доста добър.

Мария предложи:

– Защо не направиш от детското легло, което Вики ни подари, удобен стол за нея.

Седмица по-късно Петър ѝ връчи подаръка.

Вики просълзена каза:

– Има добри хора …

И се разрида.

– И ти се една от тях, – добави Мария.

Двете се прегърнаха и Вики се усмихна. Това скоро не ѝ се бе случвало.

Бог чрез нас може да трансформира скръбта на някой друг в радост. Той чрез действията ни разкрива добротата и съпричастността Си в болката на пострадалия.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.