Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Годините му не бяха малко. Той знаеше, че го чака отвъдното и въпреки това усмивката не слизаше от лицето му. Така го помнеха и околните – вечно усмихнат.

Той бе на смъртния одър и се смееше.

– Дядо Слави, ти умираш, какво смешно има в това?

– Как ти се отдаваше винаги да си усмихнат и доброжелателно настроен?

Питаха и недоумяваха хората край него.

Старецът се намести на възглавницата и отговори:

– Бях на дванадесет години и стоях до леглото на умиращия чичо Стоян. Той беше приветлив човек. Не съм го виждал намръщен или сърдит. Дори, когато го нагрубяваха, се усмихваше и им прощаваше. Тогава го попитах: „Защо си толкова весел и винаги се усмихваш дори, когато ти е трудно?

– И какво ти каза той? – нетърпеливо се обади някой.

– Всяка сутрин се изправях пред избора – блаженство и задоволство или мъка и страдание. И аз избирах първите две, за това не ми бе трудно да бъда весел и да се усмихвам.

– И ти си последвал неговия пример?

– Това е напълно естествено, – усмихна се старецът. – Всеки от вас е свободен да избира. Важното е какво ще избере.

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.

Беше тиха и топла нощ. Луната още не бе се показала, но на тъмното небе сияеха безброй звезди.

Радослав обичаше да се разхожда по алеите на парка в това късно време. Всеки признак на живот  бе замрял, никъде не се чуваше дори слабо шумолене.

Младежът вървеше бавно, без да бърза. Приближи до малко езерце, къде се оглеждаха звездите. Водата бе гладка и спокойна.

Изведнъж Радослав забеляза, че по пътеката да се задава дядо Захари. Той бе на седемдесет и три години. Цялото си време прекарваше в молитва или като се трудеше в малката си градинка край дома.

Старецът приближи и се вгледа във водата.

– Дядо Захари, какво правиш тук по това време?

– Разхождам се.

– Забелязах, че гледаш водата, – добави Радослав. – Какво виждаш в нея?

– Нима не си забелязал нещо? – попита на свой ред старецът.

– Вода като вода. Тиха и безмълвна. А ти какво видя в нея?

– Гледам тази вода и размишлявам върху Божията мъдрост. Бог ни се разкрива дори без  книга.

– Как? – попита Радослав.

– Виждаш ли как звездното небе се отразява в чистата и спокойна вода? Така Бог се отразява в чистото сърце. А сега ми кажи чувстваш ли Божията благост или възприемаш само тишината?

– Да, – отговори младежът.

– Така и чистите сърца усещат блаженство, когато видят Бога. Нали Господ е казал: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“.

Радослава с възхищение слушаше старецът, който за него макар и неук човек, разбираше много повече. Защото вярата му в Бога бе непринудена и доверчива, а сърцето му чисто.

Така той виждаше Господа със сърцето си.

Ставри имаше откровение:

– Господ три пъти  ще ти извести за предстоящата смърт.

Той се зарадва на това и започна да живее доставяйки си множество удоволствия, без да мисли за смъртта.

Минаха много години. Краката му отслабнаха. Гърбът му се приведе. И след всичко това той можеше да се придвижва само с патерици.

Малко след това загуби зрение, а после и слуха си.

Изгърбен, сляп и глух, той продължаваше да живее толкова безгрижно и безумно, както и от отнапред.

Един ден му се яви ангелът на смъртта, за да го отведе от този свят.

– О, Господи, ти обеща, че ще ме предупредиш за приближаващата смърт, а тя дойде внезапно, – извика недоволно Ставри.

– Как внезапно? – каза ангелът на смъртта. – Нима Господ не ти извести , че съм вече наблизо?

– Не, – възмутено реагира Ставри, – абсолютно нищо не ми е казал.

– Виж, – каза ангелът на смъртта, – Той те изгърби и лиши колените ти от стабилност, след което ти започна да ходиш с патерица. След това пак ти напомни за мен, като сложи пръста Си в очите ти и зрението ти се влоши. Накрая се докосна до ушите ти и ти загуби слуха си.

– Но аз мислех, …..

– Господ е изпълнил това, което е обещал, но ти не си обърнал внимание на Неговото откровение. Сега е време да дойдеш с мен.

Господ по един или друг начин предупреждава всички за наближаващата смърт, но много хора остават безразлични към тези предизвестия. Такива хора обикновено си казват:

– Има време, сега ще се забавлявам.

– Смъртта никого не подминава. Колкото повече живее човек, толкова тя е по-близо до него, – беше го предупредил приятелят му Пламен, когато Ставри се похвали с откровението, което имаше от Господа. – Смъртта взима млади и стари, готови и неподготвени, праведни и грешни.

– Това е страшно, – възкликна Ставри.

– От тук започва вечността, – продължи да разяснява на Пламен. – След смъртта се оттегляме към вечно блаженство, изпълнено с радост и веселие или непрестанно мъчение, където има само плач и „скърцане със зъби“.

– Това е страшно, – повтори Ставри, – но аз още не съм готов.

– Какво си правил до сега през целия си живот? – смъмри го Пламен. – Няма връщане назад. или ще царуваш с Христос и неговите светии, или ще страдаш вечно със сатана и падналите ангели.

„Ех да имах още малко време, – помисли си със съжаление Ставри“.

Но времето му бе изтекло между безотговорност, разхайтеност и незачитане на Бога.
Жалко, ….