Бай Нено бе добър човек. Видеше ли някой в нужда веднага се притичваше на помощ. Не се щадеше.

Колко пъти са идвали при него с молба:

– Бай Нено дай ми двадесет лева назаем, на заплатата ще ти ги върна, че нямаме хляб в къщи.

– Помогни с някой лев, бабата се разболя и нямам пари да я откарам на болницата.

– Закъсал съм го яката, само ти можеш да ме спасиш …

– Счупих ръка , а за гипсо искат пари, ама вчера дойде сина и му дадох всичките си, сега от къде да взема. Дай пък на пенсията ще се оправим.

И така един за едно друг за друго, но все пари им трябваха и все при бай Нено тичаха.

Добрият старец даваше, какво да ги прави. Някои се възползваха от добрината му и не връщаха парите, но той не се сърдеше, защото знаеше, че така такива далече няма да стигнат.

Имаше и хора, които искаха да върнат заемите, но не можеха.

Случваше се я някой близък да почине или те самите попадаха в болницата, а след това забравяха за добрата ръка протегната в тежък момент.

Бог е милостив и търпелив спрямо нас, но ние сме слепи за добрините му. Едва ли ще можем да се разплатим с Него за всичко, което е направил за нас, но Той не иска това.

Спасението и благодатта са дар за нас, но дали ще Го последваш зависи само от теб.

Денят беше тежък и доста изморителен за Петър Василев. Той уж за малко полегна на дивана, но сънят скоро го обори и изтощеният мъж заспа.

Децата играеха на килима. Строяха кули и крепости от кубчета. Сънчо и тях споходи. Клепачите им натегнаха и майка им Елена ги поведе към леглата. Нямаше нужда много да ги увещава, защото щом се намериха под завивките, веднага потънаха в царството на сънищата.

Елена отиде в хола и зави внимателно съпруга си.

– Колко е уморен, – съчувствено погледна тя Петър. – Всички заспаха, ще ида да помогна на баба Мара от първия етаж. Горката жена едва се движи и е съвсем сама, няма кой да ѝ помогне.

Елена не искаше да светва лампите, за да не притесни заспалия си мъж. Затова грабна телефона си от масата и излезе. Едва по-късно разбра, че по грешка бе взела мобилния на Петър.

На връщане, когато изкачваше последните стъпала към апартамента си,  Елена чу уплашеният глас на мъжа си, който викаше по нейния телефон:

– Ели, къде си?

Тя бързо изтича и се усмихна срещу съпруга си.

– Ох, – вече поуспокоен, Петър дълбоко въздъхна, – събудих се и теб те нямаше никъде. Уплаших се, че е станало грабването …. Направо изпаднах в шок.

– Не видя ли децата? – попита Елена.

– Да, – тъжно се засмя Петър, – но чак сега осъзнавам, че щом те са тук, всичко все още предстои.

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.

Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.