Павел често общуваше с баща си. За всичко се разбираха само една тема бе проблемна. Павел бе предал сърцето си на Господа и ревностно следваше Христос, а баща му бай Димитър нищо не искаше да чуе за Бога.
– Не вярвам на митовете записани във вашата Библия, – заявяваше категорично той.
Павел по всякакъв начин се опитваше да го убеди, че Бог има и това съвсем не са бабини измишльотини за успокоение на по-мекушавите, но всичко бе напразно.
Един ден бай Димитър пак засегна проблемната тема:
– Павка, ти си голям мъж вече. Имаш две висши образования, защитил си докторат, сега си преподавател в престижен университет. Как може да се завлечеш подир тия евангелисти? Къде ти е ума?
– Татко, това е истина, която всеки трябва да прозре ….
– Не ми говори пак твоите дивотии, – прекъсна го бай Димитър. – Казваш, че Исус е поел греховете ти на кръста вместо теб, добре, но ти всеки ден грешиш и продължаваш да грешиш.
– Татко, но аз се покайвам ….
– Ха-ха-ха и продължаваш да вършиш грешни неща, – засмя се бащата.
– Нали си християнин?! Защо съгрешаваш?
Петър наведе глава и дълго мисли. След това погледна баща си и отговори:
– Татко, аз съм като една недоизградена къща. Основата ѝ е здрава и стабилна, защото е изградена върху канара. Идват дъждове и бури, но не могат да я съборят, а строежът продължава ….
– И до кога ще строиш тази своя къща?
– Докато съм тук на земята, – усмихна се Петър, а очите му блестяха.
Бай Димитър махна с ръка, но за първи път се замисли сериозно върху думите на сина си.
Кой знае, той може също да е недоизградена къща, но каква основа си е избрал?
