Тежко време. Преследваха християните и не даваха да се събират заедно, но това не спря последователите на Христос.
Вечерта бе тиха и тъмна. Луната се бе скрила зад облаците и изобщо нямаше намерение да се показва.
По плочките на тротоара отекваха подкованите ботуши на патрули.
Малина притичваше тихо, спирайки от време на време и тъй като не виждаше нищо, до краен предел напрягаше слуха си.
Изведнъж усети как някой грубо я хвана за ръката и я издърпа към фенерчето си. Малина не го бе усетила, а сега …..
– Накъде сте тръгнали, малка госпожице? – попита грубо патрулът и още по-здраво я стисна за ръката.
Малина не искаше да лъже.
Гледаше патрула в очите, а същевременно се молеше в ума си: „Господи, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша…“
– Какво езика ли си глътна? – разтърси я здраво патрулът. – Накъде си се запътила толкова късно?
Малина отвори уста и патрулът чу следното:
– Нашия Най-голям Брат е починал. Събрали са се роднините и ще четем Неговото Завещание.
Патрулът разтърси глава, погледна девойката изненадано и каза вече по-миролюбиво:
– Разбирам, това е важно нещо за рода ви, но не излизайте сама по това време. Повикайте някой да ви придружи. Вървете и внимавайте някъде да не спънете и да паднете. Тъмно е нищо не се вижда, а и вие сте без светлина.
– Благодаря ви, наблизо е.
И Малина пое привидно спокойно по пътя нататък.
