Невена стоеше мълчаливо сама в болничната стаята. Тя бе сложила внимателно ръка на гърба на бебето, надявайки се да чуе, че сърцето му все още бие. Пелените му бяха напоени с кръв, а болката в гърдите ѝ бе неописуема.

Докато чакаше лекарите да го оперират, тя беше силно притиснала детето до гърдите си. Дрехите ѝ лепнеха от кръв, но това не я интересуваше. Това бе нейния син. Тя му пееше тихо в страданието си.

Когато медицинската сестра взе бебето, ръцете ѝ се обляха от кръвта на малкото.

Изведнъж пълната тежест на Голгота се стовари върху Невена. Тя внезапно осъзна страданието и смъртта на Исус на Кръста.

– Господи, – прошепна Невена със пресъхнали устни, – приемам Твоя дар на спасението и отдавам живота си на Теб. Докато държах полумъртвия си син, усетих, колко велика е Твоята любов. Та Ти ми даде най-скъпото ….. Своя Син, Който понесе наказанието за моите грехове. Сега, разбирам, че понасям последствията от собствените си грешни и бунтарски избори в този свят. Едва днес виждам ясно, че цялата ми болка и мъка е в резултат на това, че Те отхвърлих и счетох за нищо пролятата кръв на Исус Христос.

Синът на Невена оживя, но тя запомни този ден изпълнен с предизвикателство и страх.

В сянката на Кръста ни е трудно да осъдим Бог, че е допуснал да страдаме.

Днес беше вълнуващ ден за Георги. Макар и все още малко момче, той отдавна го очакваше с нетърпение. Има ли по-вълнуващ празник от рождения ден особено, когато си малък?!

Какво по-велико от това да си център на вниманието? Получаваш много подаръци и лакомства…..

Между подаръците Георги откри малка фланела с прекрасно куче отпред. Малчугана много я хареса и веднага я облече. На всички показваше с гордост кучето върху гърдите си.

На другия ден фланелата бе хвърлена на пода и малчуганът изобщо нямаше желания да я облече.

– Защо си я хвърлил там? – укори го майка му.

– Нима вече не ти харесва? – изненадано го изгледа сестра му.

– Не толкова, колкото вчера, – смънка Георги.

– Това е проблем на всички днес, – отбеляза баща му. – Хубавите и добрите неща в живота ни, не могат да ни дадат удовлетворяващо трайно щастие.

– Така е, – въздъхна баба на Георги, – колкото и много да имаме, можем да се чувстваме нещастни.

– Светът предлага щастие чрез натрупване на материални блага, като дрехи, кола, електронна техника, ….. – разфилософства се бащата, – но те не могат да ни направят щастливи.

– Исус, когато постеше в пустинята и огладня, сатана му предложи да превърне камъните в хлябове, – наблегна бабата, – Но Христос отговори, че не само с хляб ще живее човек, но и с всяко Слово, което излиза от Божите уста.

– Ние сме духовни същества, – отбеляза сестрата на Георги, – затова не можем да съществуваме само с материалното богатство в този свят.

– Истинското удовлетворение за човека, – констатира бабата, – е в Бога и Неговото богатство.

Мракът се сгъстяваше. Тази вечер луната не можа да пробие облаците и всичко изглеждаше черно и подтискащо.

Хората отдавна вече спяха. В дома на Богдана беше тихо и спокойно. Махалото на стенния часовник отмерваше мъчително времето в тишината.

Богдана, стана от леглото и на пръсти се отправи към кухнята. Отчаяние и болка свиваха сърцето ѝ и тя не можеше да заспи. Отново бе разбрала за похожденията на съпруга си при някаква си Силвия.

– А беше ми обещал …. , – тихо изплака Богдана. – До кога?!

Беше му простила, а сега раната отново се бе разтворила и кървеше.

Преди ѝ бе споделил:

– Трудно ми е да ти обясня, …. но когато бях 14 годишен с приятели гледахме порно и от тогава не мога да се спра. Харесах ли жена веднага я събличах в ума си, а след това фантазиите ми се развихряха.

– Тогава защо се ожени за мен? – го бе попитала Богдана.

– Мислех, че като се събера с теб това ще престане. За мен ти бе съвършената, най-красива жена от всички, които бях срещал. Но, уви …

– Защо не отидеш на психиатър или в църквата, там могат да се помолят за освобождението ти, – беше го посъветвала Богдана.

– Срам ме е, как ще отида и ще разкажа всичко това…, – беше се възмутил тогава Стилян.

След това той обеща:

– Ще видиш, всичко ще се оправи. Ще се постарая. Няма да те огорчавам повече!

Но отново се бе случило. За кой ли пореден път.

За Богдана всяка надежда се бе стопила. Оставаше ѝ само едно и тя падна на колене и призова Господа. Плачейки изказа цялата си мъка натрупала се в сърцето ѝ. Накрая попита:

– Боже, какво да правя? Не мога да продължавам така да живея. Какво мога да направя за него?

Тих и нежен глас ѝ отговори:

– Обичай го!

– Но, Господи, аз му прощавам ….. и то не един или два пъти, а той продължава да ме наранява, като ме отхвърля …

– Обичай го! – настоя с много обич гласът.

– Но как да го обичам?

– Както Аз ви обичам. Любовта дълго търпи и е милостива, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.

– Боже, толкова ми е трудно …. да направя това….. Помогни ми!

Невидимата Божия ръка изтри сълзите ѝ, а в душата ѝ настана мир. Богдана се изправи. Тя можеше вече не само да прощава, но и да обича въпреки всичко ….

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Тълпата празнуваше. Веселеше се. Исус триумфално се движеше към Ерусалим яхнал осле. Радостта преливаше като мощен поток от човек на човек. Сияещи лица го приветстваха:

– Осанна! Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида, което иде в Господното име, Осанна във висините.

– Благословен Царят, Който иде в Господното име, мир на небето, и слава във висините!

А какво направи Исус?

Видя Ерусалим и заплака.

Той знаеше, че хората, които го заобикаляха бяха непостоянни. Днес крещяха: „Осанна!“, а утре щяха да викат: „Разпни Го!“

Известно Му бе, че един от учениците му ще Го предаде, а друг ще се отрече от Него. Сигурен бе, че първосвещеникът Каяфа и римският управител Пилат ще се сдружат, за да Го предадат на смърт.

Исус се взря напред и видя разрушения Ерусалим, паднал в ръцете на римския император Тит.

Неговото служение приключваше. Той изцери болните. Привдигана мъртвите. Очисти прокажените. Нахрани гладните. Оставаше Му малко време.

И въпреки всичко Той бе отхвърлен. „У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха“.

Това разби сърцето му.

Неверието и нежеланието да Го приемат, натъжи Божието сърце, защото Той знае какви щяха да бъдат последствията.

Когато вратата на човешкото сърце е заключена, Исус отказва да влезе принудително. Той чука  и чака да бъде допуснат. Дава ни възможност да избираме.

Отворете Му, Той стои на прага и чака!