Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.

Захладня, независимо от това, че още нямаше сняг. Децата в училището повече се радваха на това, че излизат вече във ваканция. Сега спокойно можеха да се греят край печките, но можеш ли да ги спреш на едно място?!

Данчо и Малин крачеха увлечени в разговор, нахлупили шапки, загърнали се в топлите си якета.

– Не си ли забелязал, – спря се за момент Данчо, – че човек се впечатлява от външността? Казваме си, че този е слаб, другия дребен, а този, на когото полагаме надеждите си, макар че изглежда едър и силен се проваля.

– При Бога е по-различно, – поклати глава като някой мъдрец Малин. – Господ гледа сърцето на човек.

– Е, ако Той е с мен, няма да загубя нито една битка, – засмя се Данчо.

– Много често, когато се изправяме срещу собствените си гиганти, забравяме това, което трябва да помним, а си спомняме това, което е трябвало да забравим, – подчерта съвсем сериозно Малин.

– Какво имаш предвид? – погледна го неразбиращо Данчо.

– Ние помним нашите поражения, а забравяме победите си, – започна да обяснява Малин. – Ясно и подробно можем да разказваме за загубите си, дори използвайки най-ярките детайли, но за победите си с Бога в миналото съвсем бегло споменаваме.

– Обърнал ли си внимание, колко често хората пожелават: „Върви и нека Бог да бъде с теб“? – плесна с ръце Данчо.

– Те използват „духовни“ клишета, за да скрият празнотата в своя живот, – подчерта дебело Малин. – Такива знаят правилните думи и благочестиво звучащи изказвания, но ….

– Това, което работи за един човек, за друг не става, – припряно го прекъсна Данчо.

– Въпреки това ние поставяме нашите защитни средства на някой друг, особено ако му предстои битка, – кимна предизвикателно Малин.

– Не мога да работя добре, като нося чужда броня, – нервно размаха ръце Данчо.

– За това Бог предоставя уникални методи за единствени по рода си, неповторими личности, – тържествено отбеляза Малин.

Всички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!

Елена си имаше приятел. Когато я предупреждаваха околните за това момче, тя само присвиваше очи и надменно казваше:

– Какво знаете вие?! Той ме обича!

Скоро след това Елена сериозно се притесни и отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Бременна сте.

Когато Елена сподели тази вест с приятеля си, той изчезна.

Започнаха терзанията на младото момиче:

– Искам да имам дете, семейство, но сега останах сама. Как ще го отгледам без баща? ….. Кой ще ме вземе с дете? ….

Дълго се сражаваха мислите ѝ в главата. Бе готова да го роди, но се плашеше от затрудненията, които щяха да я връхлетят.

Накрая реши:

– Ще го махна и толкоз! Няма да съм първата.

След това си легна. През нощта ѝ се присъни малко красиво момченце. То протягаше малките си ръчички към нея и я умоляваше:

– Мамо, мила моя мамо! Не ме убивай!

Елена се събуди цялата мокра. Сънят ѝ бе още пред очите. Тя виждаше в съзнанието си малкото нежно създание.

– Аз съм луда и безсърдечна, – започна да се укорява Елена. – Как мога да го убия?! Не ще го родя, пък каквото ще да става.

Дойде времето и Елена роди малко красиво момченце. Тя прегръщаше малкото създание и нежно го целуваше. Същото дете бе видяла в съня си.

Младата майка се усмихваше и си казваше:

– Какво щях да направя в своето безумие?

Павлин Симеонов скоро щеше да завърши колежа, в който бе влязъл да учи с желание преди три години и половина. Баща му бе успешен в бизнеса и имаше много пари, затова той му бе подметнал:

– Татко, много ми хареса една спортна кола в автосалона на ъгъла. Бих искал да се движа точно с такава.

Баща му нищо не каза, но младежът очакваше, че той ще изпълни желанието му.

Дойде и денят на дипломирането. Павлин горд със своята диплома в ръка нахлу в кабинета на баща си. Очите му сияеха от щастие и той с нетърпение очакваше наградата си.

– Гордея се с теб, сине. Ти оправда надеждите ми. Обичам те много и желая най-доброто за теб в този живот, – каза бащата.

Бизнесменът подаде красиво опакован пакет на сина си. Ръцете на Павлин трепереха от възбуда. Младежът бързо отвори пакета. На лицето му се изписа голяма разочарование. В красивата опаковка лежеше Библия с прекрасна кожена подвързия, на която бе изписано името на младия човек със златни букви.

Павлин се изправи и гневно изкрещя на баща си:

– Ти имаш толкова много пари, а ми подаряваш тази Библия?!

Младежът остави Писанието на масата, гневно затръшна външната врата и повече не се върна в бащиния си дом.

Минаха години. Павлин стана успешен бизнесмен. Имаше красива къща и прекрасно семейство.

Един ден му мина през главата: „Баща ми е вече стар, не е лошо да го посетя. Отдавна не сме се виждали“.

След обяд Павлин получи телеграма: „Баща ти почина“.

Цялото си имущество възрастният човек бе завещал на сина си. Павлин трябваше да се прибере и да се погрижи за книжата на баща си.

Когато отиде в дома, където бе израснал, сърцето му се изпълни с тъга и съжаление. Павлин влезе в кабинета на баща си. Там на масата още лежеше новата Библия така, както я бе оставил преди много години.

Очите му се насълзиха и той отвори Писанието. Започна да прелиства страниците и да чете от тук оттам.

Изведнъж от задната страна на Библията изпадна ключ. На него имаше етикет, на който бе написан модела на кола, онази спортната, която Павлин много бе харесал тогава. Там пишеше още: „Напълно изплатена“.

Колко пъти изпускаме благословенията си, защото не са опаковани, както очакваме?